„Петър Берон“

 

Тъй сля­по в пре­лес­т­на­та си игра
дете­то стъп­ка мрав­ка­та слу­чай­но –
живо­тът крие в сво­и­те нед­ра
без­цел­на смърт
подоб­но неж­на тай­на.

Иван Цанев, Катас­т­ро­фич­ни фраг­мен­ти

 

     Про­зо­ре­цът е най-хуба­во­то мяс­то за живе­е­не. Еднов­ре­мен­но съм и вън, и вът­ре. Мога да си бъда нав­ся­къ­де, къде­то виж­дам, без да съм нап­ра­ви­ла и крач­ка. Живо­тът си тече бав­нич­ко по ули­ца „Петър Берон“, а аз съм сед­на­ла на маса­та при про­зо­ре­ца и му викам „Давай, давай!“. Не ми е хуба­во, кога­то ми е бав­но.

     През деня – никой. Сут­рин мле­ка­рят мина­ва с колич­ка­та и в огром­на­та праз­на тава за кисе­ло мля­ко под­рън­к­ва чер­па­кът. Връ­ща се от раз­на­ся­не­то на поръч­ки­те по домо­ве­те. Пог­леж­дам вед­на­га будил­ни­ка, вина­ги е осем без пет. Поне­же е висок и слаб, вед­на­га ми зап­ри­лич­ва на стрел­ка от часов­ник. Мал­ки­те от пър­ва смя­на са зами­на­ли на учи­ли­ще и подир пре­ми­на­ва­не­то на колич­ка­та ули­ца­та се уна­ся в пре­до­бед­на дрям­ка. Ще рече човек, че цяла нощ се е гри­жи­ла за тиши­на­та. Няма сме­хо­ве, няма кара­ни­ци и зато­ва часо­ве­те мина­ват бав­но през будил­ни­ка.

     Кога­то пък съм сут­рин на учи­ли­ще, страш­но ми харес­ва да гле­дам сле­до­бе­ди­те. В тях има мно­го пове­че неща. Слън­це­то се мес­ти неза­бе­ле­жи­мо и сме­ня цве­то­ве­те на пред­ме­ти­те. Ако се слу­чи да изле­зе бърз вет­рец, сян­ка­та на мла­да­та съсед­с­ка чере­ша пра­ви вне­за­пен опит да хук­не, но вед­на­га се връ­ща на мяс­то­то си. Пъте­ка­та от стъл­би­те на къща­та до път­на­та вра­та е офор­ме­на със заби­ти в земя­та шише­та и кога­то към чети­ри свет­ли­на­та над ули­ца­та започ­не да пожъл­тя­ва, дъна­та им свет­ват като про­жек­то­ри. По това вре­ме изли­зат на игра мом­че­та­та от квар­та­ла и все хвър­лят по едно око към моя про­зо­рец. Не знам дали се оглеж­дат за мен или за брат ми.

     За има-няма две годи­ни наши­ят ста­на истин­с­ки граж­да­нин. Дет­с­ка гра­ди­на, учи­ли­ще, при­я­те­ли, вицо­ве. А не зна­е­ше една дума бъл­гар­с­ки, кога­то баба и дядо го дове­до­ха. Вяр­но, не е бъб­ри­вец, ама като сед­нем да ядем и взе­ме да при­каз­ва, отп­рищ­ва му се отвът­ре няка­къв език, все едно че нещо е било пог­ре­ба­но тай­но в него и сега отвед­нъж въз­к­ръс­ва. Мама се усмих­ва и скри­то му се рад­ва, а аз се дивя, защо­то въп­ро­сът не е само в ези­ка. Едва гле­дам към него, ще речеш, че гори в неви­ди­ми пла­мъ­ци и е цели­ят в сия­ние от няка­къв друг свят. Все едно е изп­ра­тен да пре­да­де някак­во важ­но пос­ла­ние и ни проб­ва дали ще можем да го раз­га­да­ем.

     Ина­че е пълен дивак. Същи­ят като мом­че­та­та от окол­ни­те ули­ци. Кога­то изля­зат на игра или се хилят, или се бият. В къщи­те на воен­ни­те оба­че живе­ят някол­ко съв­сем раз­лич­ни деца, едни таки­ва бла­гоп­ри­лич­ни, крот­ки, въз­пи­та­ни, чис­тич­ки – Бой­ко, Павел и още някол­ко. Не са като нас.

     Ние всъщ­ност живе­ем тук под наем. Ста­я­та ни не е мал­ка, съби­рат се и две­те лег­ла, мама и тат­ко на по-голя­мо­то, аз и брат ми на по-мал­ко­то. За да не се трие юрга­нът о сте­на­та, мама е сло­жи­ла над наше­то лег­ло ковьор­че с гор­с­ка поля­на, в дъно­то ѝ хижич­ка с мал­ка вра­та и про­зор­че, а на пре­ден план – елен и кошу­та. Кошу­та­та си пасе спо­кой­но, а мъж­ки­ят тре­вож­но е вдиг­нал гла­ва пра­во към теб, сякаш ти си ловец и си диг­нал вече пуш­ка­та. Кой ли ги уби­ва и тях…

     Онзи ден си седя аз при про­зо­ре­ца, чета си нещо и пог­леж­дам – брат ми и него­ви­те раз­бой­ни­ци нахъл­т­ват тичеш­ком от ули­ца­та. Носят капан с хва­на­та миш­ка и го сла­гат във вън­ш­на­та чеш­ма, на два мет­ра от мен. Капа­нът е еле­ган­тен, като теле­на къщич­ка с вра­тич­ка, с всич­ко, само про­зор­че и комин дето няма. Оба­че има пру­жи­на с кука и бучи­ца сире­не. Сире­не­то се тър­ка­ля по пода, но оно­ва миш­ле въоб­ще не му обръ­ща вни­ма­ние, бута се насам-натам в теле­ни­те сте­ни на зат­во­ра си, озър­та се с мал­ки­те си изп­ла­ше­ни очич­ки, а тия наши­те про­тег­на­ли ръце към капа­на и очи­те им едни таки­ва – широ­ки и страш­ни. Побут­ват се мъл­ча­ли­во око­ло вън­ш­на­та чеш­ма, явно са замис­ли­ли нещо. Суе­тят се пове­че от мину­та, втрен­чи­ли са се в капа­на, прис­тъп­ват и дишат теж­ко.

     Отвед­нъж еди­ни­ят от тях граб­ва мокър пар­цал от мив­ка­та и го натъп­к­ва в дуп­ка­та за отти­ча­не на вода­та, друг сла­га вър­ху капа­на пред­ва­ри­тел­но при­гот­вен камък, тре­ти пус­ка вода­та. Ето това е бил пък­ле­ни­ят им зами­съл, да уда­вят миш­ка­та. Вода­та шур­ти, но спи­ра на мяс­то­то къде­то тряб­ва да бъде кана­лът, отзад бър­зо идва дру­га вода, око­ло пар­ца­ла се обра­зу­ва кръг, кой­то рас­те, рас­те и ста­ва пра­во­ъ­гъл­ник. Ниво­то започ­ва да се кате­ри по всич­ки сте­ни на чеш­ма­та еднов­ре­мен­но, миш­ка­та усе­ща, че се зада­ва нещо по-страш­но от капа­на, хвър­ля се меж­ду тело­ве­те, дрън­чи с кука­та, сире­не­то не я инте­ре­су­ва въоб­ще, хвър­ля се вър­ху без­ми­лос­т­ни­те решет­ки, но от това ниво­то не нама­ля­ва, дори нап­ро­тив, пос­то­ян­но се кач­ва. Тя се задър­жа за сте­ни­те с мал­ки­те си крач­ка, сякаш очак­ва капа­нът да зап­лу­ва и той, нали подът му е от най-обик­но­ве­на дъс­ка, капа­нът оба­че не пом­ръд­ва, камъ­кът го дър­жи и вода­та при­иж­да като смърт. Кога­то вече само гла­ва­та ѝ е над вода­та, миш­ка­та се успо­ко­я­ва съв­сем нело­гич­но, обръ­ща се към сте­на­та и не пом­ръд­ва пове­че. Вода­та про­дъл­жа­ва да се покач­ва, зали­ва тава­на на капа­на, кате­ри се все по-наго­ре без никак­во уси­лие и с ужас­но без­раз­ли­чие. Зло­де­и­те спи­рат кра­на, отдо­лу се изди­гат две-три мал­ки вод­ни вих­руш­ки и пос­ле нищо.

     Вце­пе­не­на съм, нито мога да изви­кам, нито да се дви­жа. Мом­че­та­та и те преб­лед­не­ли, едва дишат, сякаш са мък­на­ли чува­ли с пясък. Сигур­но и те като мен си пред­с­та­вят, че са на мяс­то­то на миш­ка­та. Чув­с­т­вам се винов­на за чуж­да­та смърт, тряб­ва­ше да отво­ря про­зо­ре­ца и да им се раз­ви­кам. Пос­ле се замис­лям, че на тази хва­на­та миш­ка прос­то вре­ме­то ѝ е било изтек­ло. Ако не бяха я уда­ви­ли, щяха да я сма­жат с камъ­ка, все тая. На село, кога­то мом­че­та­та уда­рят с праш­ка­та някой гълъб, но не са го уби­ли, пак ти се къса сър­це­то. Отва­ря чов­чи­ца оно­ва пти­че, сякаш вика за помощ, след като е оне­мя­ло. Тър­си въз­дух, ама ти раз­би­раш, че цели­ят въз­дух на земя­та няма да му помог­не, гле­даш го как опъ­ва кон­вул­сив­но чер­ве­ни­те си кра­че­та, как прис­ви­ва очи да се със­ре­до­то­чи, но не успя­ва и как нак­рая омек­ва цяло­то.

     Аз пък съм щяла да умра от глад. Мама раз­п­ра­вя, че като съм била съв­сем мал­ка, всич­ки отиш­ли на поле­то, а мен ме оста­ви­ли на пра­ба­ба ми. Доб­ре ама няма­ла как­во да ми даде да ям след обяд и като видя­ла зор, реши­ла да ме накър­ми, щото съм опи­щя­ла све­та. От голя­ма мъка ли, от голя­мо жела­ние ли, гър­да­та ѝ била пус­на­ла кър­ма и ме била накър­ми­ла. Ама това са вре­ли-неки­пе­ли! Нали и аз ско­ро ще започ­вам да ста­вам жена, пораз­би­рам туй-онуй. На Ама­лия нап­ри­мер, при­я­тел­ка­та ми от нашия клас, са ѝ се офор­ми­ли вече гър­ди. За Сил­вия да не гово­рим, мом­че­та­та все я тър­сят по ъгли­те да се сбо­рят с нея. Но тя е гру­бо­ва­та, дър­ве­на някак, а Ама­лия е сама­та изтън­че­ност. Цяло­то ѝ семейс­т­во е тако­ва изтън­че­но, ста­ра русен­с­ка фами­лия. Къща­та им и тя ста­ра, мно­го кра­си­ва, с къд­ра­ви орна­мен­ти око­ло про­зор­ци­те, а в ста­и­те – то бюфе­ти, то биб­ли­о­те­ки, то пок­рив­ки, пер­де­та, фотьой­ли и даже пиа­но! Оби­чам това моми­че, наис­ти­на. Всич­ки я оби­чат! Вед­нъж обяд­вах у тях, баба ѝ с бяла прес­тил­чи­ца, по края с дан­тел­ки, сал­фет­ки­те от плат, огром­ни пор­це­ла­но­ви чинии, суп­ни­ци, чаши за все­ки, лъжи­ци­те и вили­ци­те огром­ни, ножо­ве­те теж­ки. Ядат и мъл­чат. Аз не смея да посег­на.

     Ама­лия има своя соб­с­т­ве­на стая с гар­де­роб. Очи­те ми оста­на­ха в него. Всич­ко изг­ла­де­но и наре­де­но под конец. Куп­чин­ка­та с плик­че­та­та ѝ ще речеш, че с нож е отря­за­на. Има дори сути­ен! А на якич­ка­та на уче­ни­чес­ка­та ѝ прес­тил­ка има изб­ро­ди­ра­но в левия край едно гра­ци­оз­но А, с опаш­ки, кам­ши­ци и фин­тиф­люш­ки. Изгуб­ваш ума и дума.

     Нахъл­т­ва­ме в ста­я­та ѝ, Ама­лия ми раз­каз­ва нещо с уст­ни­те, с лице­то и ръце­те си, сме­хът ѝ оби­ка­ля сте­ни­те и спи­ра в меки­те пер­де­та. Аз съм като ома­гьо­са­на. Раз­ка­зът тряб­ва да е за нещо смеш­но, но чувам само гла­са ѝ, без думи­те. Сигур­но така са започ­на­ли рели­ги­и­те. Гле­дам очи­те ѝ, сме­е­щи се, топ­ли като кес­те­ни, и мис­ли­те ми кръ­жат на мал­ки пар­че­та око­ло дума­та изя­щес­т­во… При връ­ща­не­то си в реал­ност­та раз­би­рам, че ме пита дали ще изли­зам на игра, та да дой­де на наша­та ули­ца, след като си напи­ше домаш­ни­те. Чудес­но, каз­вам, тък­мо днес я асфал­ти­рат.

     Забър­з­вам се към къщи да си напи­ша и аз домаш­ни­те, свър­вам пок­рай къща­та на пожар­ни­ка­ря и ахвам. Наша­та ули­ца „Петър Берон“ вече не същес­т­ву­ва! Све­ря­вам къщи­те, да не би да съм сбър­ка­ла пре­сеч­ка­та – не съм. Ули­ца­та ни е ста­на­ла неуз­на­ва­е­ма, кра­си­ва като негър­ка. С вди­ша­ния въз­дух в гла­ва­та ми нах­лу­ва слож­на мириз­ма на смо­ла, на маши­ни, на циви­ли­за­ция и отвед­нъж къщи­те нао­ко­ло и цели­ят град ста­ват тър­жес­т­ве­ни. Све­тът се е про­ме­нил. Тех­ни­ка­та и работ­ни­ци­те са си отиш­ли и деца­та, с почер­не­ли под­мет­ки на гумен­ки­те, прех­вър­чат наля­во и надяс­но като оси.

     Пог­леж­дам набър­зо уро­ци­те, кол­ко­то да не е без хич, и изли­зам при дру­ги­те. Дола­вям про­мя­на в лица­та на мом­че­та­та и моми­че­та­та. Уж им знам зъб­ки­те на всич­ки, а ми изг­леж­дат сега като чуж­ден­ци. Пак се сме­ят, пак се карат, но не са вче­раш­ни­те деца. Даже и тия мал­ки­те моми­че­та, дето са клек­на­ли и рису­ват с тебе­ши­ри вър­ху чер­ния асфалт елхич­ки и прин­це­си, и те са дру­ги. Зна­чи всич­ко идва от про­мя­на­та на сама­та ули­ца. Може пък и аз да съм се про­ме­ни­ла, знам ли.

     С прис­ти­га­не­то на Ама­лия всич­ки заб­ра­вят новия асфалт. Дори чер­ве­но­то коле­ло на Бой­ко, подир кое­то тича­ха мом­чур­ля­ци­те, и то изчез­ва някъ­де. Нищо, нищо не оста­ва от ули­ца­та. Само Ама­лия. Смъл­ча­ни, сто­пе­ни са всич­ки, като поко­се­ни от ради­а­ция. Тя е обле­че­на в най-обик­но­ве­ни дре­хи за игра, само дето вмес­то наши­те сини гумен­ки, носи полу­ке­цо­ве, снеж­но­бе­ли, с чер­вен кант на дебе­ла­та и мека под­мет­ка. Но и без полу­ке­цо­ве да бъде, все тая, Ама­лия излъч­ва нещо мно­го свет­ло и мно­го хуба­во, на кое­то няма как да се съп­ро­тив­ля­ваш. Пък и тези ней­ни гър­ди… Мом­че­та­та се сра­му­ват да гле­дат там дирек­т­но, но умът на всич­ки е там, обза­ла­гам се.

     Най-сет­не изли­зат и деца­та на воен­ни­те, сигур­но са си напи­са­ли всич­ки­те домаш­ни. Аз ги чакам зара­ди Павел. Той има дъл­га коса, като на ония от сним­ки­те, дето осмок­лас­ни­ци­те ги показ­ват тай­но из кори­до­ри­те в учи­ли­ще, битъл­си някак­ви, знам ли как­ви точ­но, ама с дъл­ги коси, като на моми­че­та. Май­ка­та на Павел е лекар­ка, изка­ра­ла му е бележ­ка, че има забо­ля­ва­не на гла­ва­та и че не тряб­ва да се стри­же късо. На мен ми харес­ва мно­го. Само с една годи­на е по-голям, но знае мно­го, чете кни­ги, не само инди­ан­с­ки. Имат гра­мо­фон и раз­на­ся раз­ни пло­чи, Моцарт, Бето­вен и раз­ни таки­ва, оба­че и от оне­зи дъл­го­ко­си­те.

     Ново­дош­ли­те се включ­ват към общо­то нелов­ко мъл­ча­ние око­ло Ама­лия и само прег­лъ­щат. Без да почув­с­т­ва как­во­то и да е неу­доб­с­т­во, тя прос­тич­ко и естес­т­ве­но запит­ва няма ли все пак да поиг­ра­ем на нещо, на народ­на топ­ка, нап­ри­мер, я какъв хубав асфалт, само за народ­на.

     Пада­ме се в раз­лич­ни отбо­ри и мно­го ми се иска да я уце­ля и да я изка­рам от игра­та. Как­то и Павел е тук, да ме види… Тя оба­че хва­ща всич­ки топ­ки, нак­рая някой успя­ва да я уда­ри стра­нич­но. Не се сму­ща­ва изоб­що, сякаш това с нищо не може да накър­ни изя­щес­т­во­то ѝ. Изли­за най-спо­кой­но и зас­та­ва отс­т­ра­ни да пома­га на отбо­ра си. Мека, хуба­ва гор­дост има Ама­лия, нико­га не се пъчи, не нат­рап­ва на нико­го нито кра­со­та­та, нито ума си. Павел е от моя отбор, но мис­ли­те му май са дру­га­де и аз мно­го се боя да не са при Ама­лия.

     Май точ­но там бяха, защо­то пос­ле играх­ме на тунел и се слу­чи­ха подоз­ри­тел­ни неща. От едно извес­т­но вре­ме туне­лът ста­на люби­ма игра на деца­та от квар­та­ла. Зас­та­ват всич­ки в две реди­ци, хва­щат се по двой­ки за ръце­те и пра­вят свод, един мина­ва през туне­ла и си изби­ра мом­че или моми­че за дру­гар и зас­та­ват два­ма­та в края на туне­ла. Като в двор­цов танц от фил­ми­те. Ако искаш да се вдиг­не тупур­дия, изби­раш си няко­го от твоя пол. При мом­че­та­та голя­мо нала­га­не пада, все­ки ги удря по гър­ба с все сила, доде­то не изс­ко­чат от туне­ла. Оба­че и моми­че­та­та, кога­то се избе­рат една дру­га, и тях ги мла­тят. И въп­ре­ки всич­ко е смеш­но. Но това е пове­че за по-мал­ки­те. Ние, по-голе­ми­те, взех­ме да избяг­ва­ме уда­ри­те. Не че е кой знае как­во, ама като си избе­реш мом­че, никой няма пра­во да те пип­не и вие мина­ва­те два­ма­та през туне­ла като принц и прин­це­са, а на дру­ги­те ръце­те им са изви­ти отго­ре над вас на сват­бе­на арка. Стру­ва ти се, че вър­виш меж­ду шафе­ри и шафер­ки, от небе­то валят кон­фе­ти и зву­чи някак­ва музи­ка за въз­рас­т­ни. Като стиг­не­те края на туне­ла, хва­ща­те си ръце­те в арка. Това е вър­хов­ни­ят миг, ста­ва ти топ­ло, че чак пари отвът­ре. Прос­то се топиш. Шафер­ки­те изчез­ват, цели­ят свят изчез­ва, оста­ва само тво­ят изб­ра­ник, ти уж гле­даш нап­ред и сле­диш игра­та, но нав­ся­къ­де виж­даш само него, и го дишаш, дишаш… Живо­тът е тол­ко­ва кра­сив и тол­ко­ва объл. Иска ти се игра­та да свър­ши тук, да си оста­не­те в мека­та при­ве­чер така, ръка за ръка…Ако оба­че онзи, дето го чакаш да те избе­ре, те под­ми­на­ва все­ки път, изго­ря­ла си, цяла вечер си с хас­та­ра навън, вкъ­щи мъл­чиш по вре­ме на вече­ря­та, в лег­ло­то се вър­тиш, труд­но зас­пи­ваш, чак на сут­рин­та тръг­ваш с нови надеж­ди на учи­ли­ще, може пък там да те заго­во­ри в меж­ду­ча­си­е­то.

     Аз изб­рах пър­вия път Ама­лия и бър­зо ни сту­па­ха, само това чака­ха, доб­ре че туне­лът беше къс. И все пак никой не нала­га­ше като друг път. Не зара­ди мен, раз­би­ра се, ако бях с някое дру­го моми­че, щяха да ни съси­пят. Сега щадя­ха Ама­лия, сдър­жа­ха се изкус­т­ве­но да не удрят сил­но. То тако­ва нещо как да го уда­риш… Някол­ко мину­ти по-къс­но Павел оста­на сам и тряб­ва­ше да мине през туне­ла. Ние с Ама­лия сто­ях­ме нес­по­кой­ни, хва­на­ти­те ни ръце сто­я­ха като свод, кой­то все­ки миг ще рух­не. Не раз­би­рах доб­ре аз ли стис­ках ней­на­та или тя моя­та, длан­та ми беше влаж­на. Кога­то Павел мина­ва меж­ду две­те реди­ци на туне­ла, мен вина­ги започ­ва да ме тре­се отвът­ре. А този път май ме зат­ре­се и отвън. Страш­но ми се иска сега, кога­то Ама­лия е тук, да избе­ре мен, да хва­не ръка­та ми и да ме пове­де през шпа­ли­ра, пос­ле има да се дър­жим за ръце, дока­то кре­пим сво­да на туне­ла …

     Павел оба­че изб­ра Ама­лия. И ста­на нощ. Не се обър­нах да видя как вър­вят, тряб­ва­ше мак­си­мал­но да се моби­ли­зи­рам и да оста­на пра­ва, да пое­ма въз­дух, да го задър­жа някол­ко секун­ди и да го изпус­на, да се раз­вър­жат тези мои вка­ме­не­ни кра­ка, да оти­да до нача­ло­то на туне­ла, да избе­ра пър­во­то моми­че, кое­то се слу­чи, и да ни пре­би­ят, дока­то мина­ва­ме… Отвън нека всич­ко ме боли. За десе­ти­на мину­ти се изгу­бих, гла­со­ве­те и сме­хът на деца­та идва­ха до мен, зао­би­ка­ля­ха ме на мно­го мал­ко раз­с­то­я­ние, и се плъз­га­ха, без да ме докос­нат.

     Мал­ко след това Ама­лия оста­на сама, изб­ра мен и макар че ме отуп­ва­ха за тре­ти път, отвът­ре ме поот­пус­на­ха лас­ти­ци­те и гла­со­ве­те започ­на­ха да ме докос­ват. Кога­то май­ки­те ни взе­ха да ни викат една през дру­га да се при­би­ра­ме, оти­дох да заве­да брат­ле­то и да кажа на мама, че ще изп­ра­тя мал­ко Ама­лия. Вър­нах се на ули­ца­та, Павел пак при нея, наве­ли гла­ва един към друг, гово­ре­ха нещо живо, но с мое­то приб­ли­жа­ва­не стих­на­ха. Едва се домък­нах с тях до ъгъ­ла. Дока­то се прег­ръ­щах­ме за раз­дя­ла, тя пред­ло­жи да оти­дем три­ма­та на дру­гия ден на кино от два. На „Прос­ве­та“ дава­ли „Кас­та дива“, за няка­къв ком­по­зи­тор, ита­ли­а­нец. Под­во­у­мих се. Да оти­да само с него беше непос­ти­жи­ма меч­та. Да ги съби­рам пак два­ма­та, като тази вечер, не ми се щеше, пред­по­чи­тах само с нея. Но никой не ме попи­та. Ще се срещ­нем на Стък­ле­на­та буд­ка в един и поло­ви­на, за да си взе­мем биле­ти, пък след фил­ма може да изя­дем по една пас­та в „Злат­ни­те риб­ки“. Или да се раз­хо­дим по кея.

     Вър­нах се вкъ­щи дос­та обър­ка­на, защо­то след раз­дя­ла­та на ъгъ­ла Павел про­дъл­жи ната­тък с Ама­лия. Отв­рат! Лас­ти­ци­те отвът­ре пак ме стег­на­ха, а гор­на­та част на сто­ма­ха ми паре­ше като пряс­на рана. Кога­то си лег­нах­ме, мама уга­си лам­па­та, а аз започ­нах да чувам как един огро­мен камък се тър­ка­ля от вър­ха на пла­ни­на­та към хижа­та от ковьор­че­то, пред­с­та­вях си как след мал­ко ще поме­те роман­тич­на­та дър­ве­на къщич­ка, ще раз­ма­же еле­на и кошу­та­та, пос­ле идва моят ред, а аз не мога да нап­ра­вя нищо, абсо­лют­но нищо. За брат си, кой­то беше по-бли­зо до ковьор­че­то, въоб­ще не помис­лих.

     Твър­до бях реши­ла да не ходя на тъпо­то им кино, но след пос­лед­ния час Ама­лия ми напом­ни за един и поло­ви­на тол­ко­ва чис­то, че ме обе­зо­ръ­жи напъл­но. Омек­нах нача­са, пре­гър­нах­ме се как­то обик­но­ве­но, по-ско­ро тя ме гуш­на и за три секун­ди ми изле­зе целия изли­шен въз­дух, дето ме поду­ва­ше от сут­рин­та. Ама­лия си е Ама­лия! А аз се само­и­зяж­дам глу­па­во.

     Оти­ва­ме две­те пет­най­се­ти­на мину­ти по-рано, онзи наши­ят вече е там. Въо­ду­ше­вен, не млък­ва, все раз­п­ра­вя Бели­ни това, Бели­ни оно­ва, за него­вия живот бил този филм, пък някак­ви си Дони­це­ти и Пага­ни­ни, тях­на­та музи­ка била изпол­з­ва­на за фил­ма. Раз­п­ра­вя уж на две­те ни, ама все нея гле­да. Дивак, си каз­вам, тоя е по-голям дивак от раз­бой­ни­ци­те на брат ми с миш­ка­та.

     Вече бил купил биле­ти, сигур­но е дошъл по изг­рев слън­це. Мал­ко хора има­ше в сало­на, ние трим­ца­та сме на пос­лед­ния ред. Сед­нах­ме – той в сре­да­та, така беше извър­тял биле­ти­те. Фил­мът цве­тен, ама пове­че зеле­ни­кав. Един седи с люби­ма­та си, дър­жи лист и молив в ръка, гле­да я, слу­ша я, не смее да ѝ се порад­ва. Тя уж е от дру­га­та стра­на на маса­та, пък той едва диша, ще се пръс­не. Попи­ва я, попи­ва я и като опъ­на лис­та пред себе си, нари­су­ва две очи, ама досущ като ней­ни­те. Но вмес­то да про­дъл­жи с веж­ди­те или с носа, нап­ра­ви очи­те ѝ на ноти, над­рас­ка набър­зо едни пето­ли­ния, запъл­ни ги все с ней­ни­те очи, по двой­ки, по двой­ки и ста­на цяла­та стра­ни­ца с музи­ка. Това беше забав­но и задър­жа вни­ма­ни­е­то ми, но през цяло­то вре­ме мис­лех за дру­го. Гле­дах тай­но ръце­те на оне­зи два­ма­та хубав­ци.

     Всич­ки ходят на кино, за да си стис­кат там ръце­те, само наив­ни­ци­те не го зна­ят. По едно вре­ме забе­ляз­вам с край­че­ца на око­то си, хоп, ръка­та му се плъз­на вър­ху ней­на­та. Пос­лед­ва миг­но­ве­но зам­ръз­ва­не. Не на ръце­те им, аз зам­ръз­нах. Вце­пе­них се. Онзи на фил­ма се опра­ви с ноти­те си, ами аз как­во да нап­ра­вя, ще се пръс­на. От музи­ка не раз­би­рам, от нищо не раз­би­рам, тъпа съм, а ето ги тези два­ма­та, музи­ка, Бели­ни, Пага­ни­ни, битъл­си. За как­во са ме изви­ка­ли, защо не си дой­до­ха два­ма­та на кино?! Него как­во да го пра­вя, нищо. Но тя защо ме изви­ка? За пара­ван? Нали съм ѝ при­я­тел­ка… Но така са тези бога­ти­те, раз­г­ле­зе­ни да имат всич­ко, кое­то си поис­кат. Вина­ги! Всич­ко! Мам­ка му! Така падат думи­те отго­ре ми, по-лоши от онзи камък, сплес­к­ват ме на живо и няма мър­да­не. При­ко­ва­на съм за сто­ла пред хижа­та от ковьор­че­то и чувам жес­то­кия гро­хот. Миг пре­ди да се пръс­нат тъпан­че­та­та ми заби­вам пог­лед вдяс­но и виж­дам ръка­та на нашия дъл­го­кос­ко, сляз­ла вър­ху изящ­но­то бед­ро на Ама­лия. В сум­ра­ка от зеле­ни­те отб­ля­съ­ци от фил­ма всич­ко е мър­т­веш­ко. Обръ­щам се надяс­но, за да видя лице­то ѝ, ала виж­дам само него­во­то. Втрен­чил се е във фил­ма, но само науж­ким, очи­те му рабо­тят някъ­де навът­ре, защо­то не ме забе­ляз­ват, веж­ди­те му са се вдиг­на­ли леко наго­ре в сре­да­та, през цяло­то му лице пре­ми­на­ва някак­ва сла­дос­т­на тръп­ка, като кон­вул­сия, носът му тръп­не, без да диша, уста­та леко отво­ре­на. Отв­рат! Ста­вам и докол­ко­то мога да коман­д­вам кра­ка­та си, се изниз­вам в зеле­на­та тъм­ни­на към бук­ви­те ИЗХОД. Блъс­кам се в някак­ви вра­ти, те пък едни широ­ки, не можеш да наме­риш бра­ва­та.

     Нахъл­т­вам отвед­нъж в свет­ли­на­та навън, тичам по изви­ти­те стъл­би на кино­то и дока­то пре­си­чам фоа­йе­то, раз­би­рам, че едва сдър­жам оно­ва в мен да не избух­не, онзи същи­ят камък се тър­ка­ля сега отвът­ре навън и щом изля­зох през голя­ма­та стък­ле­на вра­та, изби през очи­те ми. Зада­ви ме, но дишах, раз­б­рах че дишам, ина­че няма­ше да мога да тичам. Без въоб­ще да изби­рам, хва­на­ла съм в улич­ки­те по посо­ка на кея, навяр­но за да не са забия в глав­на­та ули­ца с тия камъ­ни в очи­те. Изоб­що не знам дали тичам бав­но или бър­зо, идат ли хора сре­щу мен по тро­то­а­ри­те и виж­дат ли, че пла­ча. Само знам, че не мога да спра. Нищо не може да ме спре, нищо! Въоб­ще не мис­ля за Дуна­ва, че може да ме спре, че там някъ­де е тат­ко, далеч, но сега и мама е мно­го далеч, и брат­ле­то. А баба и дядо – съв­сем, все по тази река, наго­ре, наго­ре… Заед­но с вода­та на Дуна­ва в съз­на­ни­е­то ми нах­лу­ва един огро­мен миши капан, тело­ве­те му са решет­ки, дъл­ги от небе­то до земя­та, къщи­те на гра­да са раз­х­вър­ля­ни извън капа­на като буч­ки пожъл­тя­ло сире­не, но аз не им обръ­щам вни­ма­ние, защо­то не искам да живея, тъй или ина­че след мал­ко всич­ко ще бъде заля­то с неиз­беж­на и непо­бе­ди­ма вода. Миш­ка­та! Миш­ка­та! Тази дума топи мозъ­ка ми като окси­жен. Тък­мо сти­гам до решет­ки­те на огра­да­та на кея, чувам глас да вика сил­но име­то ми. Пери­о­дич­но, без да спре, и срав­ни­тел­но бли­зо: „Ани… Ани…. Ани…“ Заба­вям се от нечия чуж­да воля, ръка­та ми все по-бав­но брои пръч­ки­те. Име­то ми все пове­че се приб­ли­жа­ва до мен и нак­рая ме нами­ра. Ама­лия ме тър­си с него. Гла­сът ѝ не пла­че, само е раз­т­ре­во­жен, заг­ри­жен и пак мно­го, мно­го чист. Оглеж­дам се, раз­поз­на­вам кея и раз­би­рам, че дър­жа пери­ла­та над желе­зо­път­на­та линия. Дишам, само това мога да пра­вя. Ама­лия прис­ти­га, дъл­га­та ѝ коп­ри­не­на коса прис­ти­га миг след нея, вече цяла­та е тук, с душа­та, с очи­те си, топ­ли като кес­те­ни – и всич­ко е чис­то като гла­са ѝ. Не бър­за да ме пре­гър­не, виж­дам, че иска и не знам как­во я спи­ра. Пог­леж­дам зад нея, няма Павел, няма дявол, няма град. Нито река. Само Ама­лия. Не знам как­во пра­вя, хва­щам ръка­та ѝ, ама мно­го бав­но, като през гъс­та вода. Оно­ва, дето я е спи­ра­ло да ме пре­гър­не, вече го няма и мал­ко пре­ди да ме взе­ме в себе си, зър­вам в очи­те ѝ най-чис­та­та вода на све­та и еднов­ре­мен­но с това чувам как отвът­ре рас­те и набъб­ва пла­чът ѝ. Тихи­те ѝ рида­ния са нерав­но­дел­ни, пов­та­ря име­то ми като име на све­ти­ца и нареж­да да не съм стра­да­ла, защо­то всич­ки били таки­ва, всич­ки, и мал­ки и голе­ми, никой не зас­лу­жа­вал нищо, ама нищич­ко, че и тоя Павел бил бок­лук като всич­ки оста­на­ли и вмес­то да пога­ли мен, защо­то нали зато­ва тя е орга­ни­зи­ра­ла това тъпо ходе­не на кино, той започ­нал да опип­ва нея в тъм­но­то …

     Боже, щях да умра за нищо… Изро­вих гла­ва­та си изпод коси­те ѝ, взех лице­то ѝ в дла­ни­те си и казах като в сън: „Не пла­чи! Хай­де да диша­ме заед­но!“. Не знам нито как, нито защо го казах, но бър­зо след това топ­ли­те кес­те­ни се вър­на­ха в очи­те ѝ и аз видях в тях сво­я­та руса къд­ра­ва гла­ва и огром­на­та ми ръка, коя­то я мил­ва. След мал­ко по мес­та­та си се вър­на­ха и музе­ят на баба Тон­ка, и пери­ла­та на кея. Бях­ме пак в све­та. Как ми се иска­ше да целу­на някол­ко­то косъм­че­та, залеп­на­ли от вла­га­та вър­ху буза­та ѝ, да я ума­ля, да си я сло­жа в джо­ба и да си я зане­са вкъ­щи. Ох, ако го бях нап­ра­ви­ла, може би на дру­гия ден няма­ше да се раз­бо­лее и да умре тол­ко­ва неле­по, отро­ве­на по нев­ни­ма­ние от баба си…

     Сед­нах­ме на една пей­ка до бре­га, дър­жах­ме се за ръце и гле­дах­ме как вода­та без никак­во уси­лие зао­би­ка­ля без­мъл­в­ни­те метал­ни тела на кора­би и шле­по­ве. До мен беше пак моя­та си при­я­тел­ка. Цяла­та. Чис­та­та. Гла­сът ѝ неж­но ме сма­ли и аз се видях как Ама­лия ме прег­ръ­ща плав­но, как я гле­дам в топ­ли­те очи и как цяла­та све­тя от обич. Ама­лия също све­ти. Пей­ка­та, пон­то­нът – и те. Пог­леж­дам нао­ко­ло прис­та­нищ­ни­те пос­т­рой­ки, небе­то и Дуна­ва – отв­ся­къ­де тече свет­ли­на. Цяло­то небе е плът­но, със силен зла­тист отте­нък, рав­но­ме­рен, от край до край. Няма обла­ци, няма слън­це. Всич­ко сияе, а при­чи­на няма. Прис­ви­вам очи от непо­но­си­ма­та кра­со­та, стис­кам ръка­та на Ама­лия и като през чуж­ди съл­зи отрон­вам: „И ти ли виж­даш също­то?“
     

КУПЕТЕ СИ ТАЗИ КНИГА

 

---

Иван Стан­ков е роден на 30 ноем­в­ри 1956 г. в с. Гомо­тар­ци, Видин­с­ко. Завър­ш­ва Бъл­гар­с­ка фило­ло­гия във Вели­ко­тър­нов­с­кия уни­вер­си­тет „Св. св. Кирил и Мето­дий“ (1983). Две годи­ни рабо­ти като учи­тел, а през 1985 г. пече­ли асис­тен­т­с­ки кон­курс в катед­ра Бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра на ВТУ „Св. св. Кирил и Мето­дий“, къде­то пре­по­да­ва и до днес. През 1995 г. защи­та­ва док­тор­с­ка дисер­та­ция на тема „Раз­ка­зът за деца и юно­ши в пери­о­да меж­ду две­те све­тов­ни вой­ни“, а през 2010 г. и вто­ра, голя­ма дисер­та­ция на тема „Васил Попов в идей­но-есте­ти­чес­кия кон­текст на сво­е­то вре­ме. Аспек­ти на рела­ти­виз­ма и поли­фо­низ­ма“, с коя­то при­до­би­ва науч­на­та сте­пен „док­тор на фило­ло­ги­чес­ки­те нау­ки“. Доцент по бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра (след Пър­ва­та све­тов­на вой­на) (2002). Про­фе­сор по Бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра след Вто­ра­та све­тов­на вой­на (2012). Лек­тор по бъл­гар­с­ки език и лите­ра­ту­ра в Буку­рещ­кия уни­вер­си­тет (2010–2012).
Автор е на 6 лите­ра­ту­ро­вед­с­ки кни­ги, пуб­ли­ку­вал е десет­ки ста­тии в науч­ни сбор­ни­ци и фило­ло­ги­чес­ки пери­о­дич­ни изда­ния. Обект на лите­ра­ту­ро­вед­с­ки­те му изс­лед­ва­ния са бъл­гар­с­ки­те авто­ри от Хрис­то Ботев през твор­ци­те от нача­ло­то на ХХ век и след­во­ен­ни­те поко­ле­ния до мно­жес­т­во съв­ре­мен­ни писа­те­ли.

Моног­ра­фии

* „Скръб­ни­ят, неж­ни­ят. Лири­чес­ки­ят свят на Асен Раз­ц­вет­ни­ков“ (1993)
* „Йов­ко­во­то твор­чес­т­во“. Вели­ко Тър­но­во: Сло­во, 1995 (II изда­ние 1999) (ISBN 954–439-397–8)
* „Смърт не може да има. В лири­чес­кия свят на Борис Хрис­тов“. Вели­ко Тър­но­во: Сло­во, 1996 (ISBN 954–439-464–8)
* „На пътя на исто­ри­я­та. Твор­чес­т­во­то на Дими­тър Талев“. Вели­ко Тър­но­во: Сло­во, 2002 (ISBN 954–439-696–9)
* „Васил Попов. Рела­ти­ви­зъм и поли­фо­ни­зъм“. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2010 (ISBN 978–954-400–386-9)
* „Фигу­ри на отвъд­ност­та в бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра на ХХ век“. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2012 (ISBN 978–954-400–652-5)

Белет­рис­ти­ка

* „Спо­ме­ни за вода. Dm“. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2014

* „Кора­би и ули­ци. Gm“. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2017

Пре­во­ди на румън­с­ки авто­ри

* Мир­ча Кар­та­рес­ку. „Осле­пи­тел­но“. т. I, Роман. София: Пара­докс, 2004.
* Мир­ча Кар­та­рес­ку. „Осле­пи­тел­но“. т. II, Роман. София: Пара­докс, 2005.
* Мир­ча Кар­та­рес­ку. „Защо оби­ча­ме жени­те“. Сбор­ник с раз­ка­зи. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2006.
* Мир­ча Кар­та­рес­ку. „Нос­тал­гия“. Сбор­ник с нове­ли. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2007.
* Дан Лун­гу. „Чер­ве­на бабич­ка съм“. Роман. Вели­ко Тър­но­во: Фабер, 2009.