В раз­ка­зи­те си Кра­си­мир Бач­ков съз­да­ва изк­лю­чи­тел­но инте­рес­ни обра­зи на обик­но­ве­ни хора — тези, кои­то не се сре­щат в лъс­ка­ви спи­са­ния, скъ­пи офи­си или по град­с­ки­те буле­вар­ди. Но зато­ва пък са тол­ко­ва пъл­нок­ръв­ни и истин­с­ки. Опис­ва случ­ки, уж нез­на­чи­тел­ни на пръв пог­лед, но зат­рог­ва сър­це­то с все­ки детайл. Нав­ли­за дъл­бо­ко в душев­ния мир и на най-мал­кия човек, на деца­та, на мал­цин­с­т­ва­та, отх­вър­ле­ни от общес­т­во­то, на селя­ни­на. Виж­да­ме хора­та с тях­на­та бол­ка и обре­че­ност, с радост­та и въз­тор­га от живо­та. Бих каза­ла с Йов­ков­с­ко майс­тор­с­т­во извай­ва обра­зи­те и съз­да­ва усе­ща­не­то за морал, есте­ти­ка и кра­со­та, така как­то пра­ве­ше и голе­ми­ят ни кла­сик. Като че ли ожи­вя­ват обра­зи­те от она­зи Доб­ру­джа, но с днеш­ни­те бол­ки, човеш­ки доб­ро­де­те­ли и недос­та­тъ­ци. При­тих­ва­ме пред обре­че­ност­та на сел­с­кия човек, чул страш­на­та лекар­с­ка диаг­но­за, но наме­рил кураж и дос­тойн­с­т­во да поис­ка от улич­ния музи­кант да му изс­ви­ри истин­с­ко бъл­гар­с­ко хоро. Да го изиг­рае с цяла­та си душа, сво­бо­ден и обре­чен, за пос­лед­но. В шум­но­то ни ежед­не­вие сети­ва­та ни не дола­вят прек­рас­ни­те неща, кои­то само човек с чис­то­та­та на дете успя­ва – авто­рът умее да се вслуш­ва в гла­са на живот­ни­те — глас, кой­то мал­ци­на чуват и раз­би­рат. Едно счу­пе­но кра­че на пти­ца, дет­с­ка­та със­т­ра­да­тел­ност, човеш­ка­та доб­ро­де­тел – майс­то­рът раз­каз­вач ни кара да усе­тим пъл­нок­ръв­но све­та око­ло нас и да вяр­ва­ме, че можем да го нап­ра­вим по-смис­лен и по-добър.
Авто­рът е осо­бе­но чув­с­т­ви­те­лен към соци­ал­на­та нес­п­ра­вед­ли­вост, от незас­лу­же­на­та бед­ност, на коя­то са обре­че­ни въз­рас­т­ни­те хора, лише­ни от дос­той­ни ста­ри­ни, деца­та, изос­та­ве­ни и без­п­ри­зор­ни. В него­ви­те раз­ка­зи, така как­то и в живо­та, чове­кът е изп­ра­вен пред избор – да оце­ля­ва духов­но или физи­чес­ки. Все­ки взи­ма реше­ни­е­то за себе си. Цена­та на пъс­т­роц­вет­ни­те „бъл­гар­с­ки чора­пи“ сре­щу цена­та на поли­ти­чес­ко­то без­чув­с­т­вие. Чита­те­лят изби­ра сам. Авто­рът не нат­рап­ва мне­ние — той пре­дос­та­вя своя раз­каз. Уме­ло и раз­тър­с­ва­що. 

Роден е в град Доб­рич, има педа­го­ги­чес­ко обра­зо­ва­ние и рабо­ти като учи­тел по изоб­ра­зи­тел­но изкус­т­во. Член е на Съю­за на бъл­гар­с­ки­те писа­те­ли, Сдру­же­ни­я­та на писа­те­ли­те в Доб­рич и Вар­на, съос­но­ва­тел и редак­тор на в. „Анти­мов­с­ки хан“. Пише раз­ка­зи и нове­ли, сти­хо­ве, има пуб­ли­ку­ван роман. Про­из­ве­де­ни­я­та му са пре­веж­да­ни на някол­ко ези­ка – рус­ки, укра­ин­с­ки, анг­лийс­ки, сло­ваш­ки. Има мно­жес­т­во наг­ра­ди, пос­лед­ни­те  от кои­то са за раз­каз в меж­ду­на­род­ния лите­ра­ту­рен кон­курс „Изящ­но­то перо“, Чика­го, САЩ /2017/, Спе­ци­ал­на наг­ра­да в Наци­о­на­лен кон­курс, пос­ве­тен на Йор­дан Йов­ков „Земя на пее­щи­те коле­ле­та“ /2017/ и др. Живее във гр. Вар­на.

Тук може­те да види­те един от фил­ми­те, нап­ра­ве­ни по него­ви­те раз­ка­зи:

Режи­сьор Орлин Мил­чев — Ати­ла, Сце­на­рий Радос­лав Пет­ров и Орлин Мил­чев,
по моти­ви от раз­ка­за “Дока­то пари” на Кра­си­мир Бач­ков