Под повърхността

Гле­дам на пое­зи­я­та като на изо­ли­ра­но раз­по­ло­жен екс­по­нат в музей: не зае­ма пре­ка­ле­но мно­го мяс­то, поне­же е изкус­т­во на кон­цен­т­ра­ци­я­та, не ти се наби­ва на очи вед­на­га, тъй като на пръв пог­лед има мно­го по-про­во­ка­тив­ни про­из­ве­де­ния, а и тя не отп­ра­вя зов навън, тъй като вече го е нап­ра­ви­ла, а към вът­реш­ния свят.  Ако зала­та, къде­то е изло­жен, е гале­рия за кар­ти­ни, то тога­ва пое­зи­я­та няма да зае­ма най-хуба­ва­та сте­на, освен в ред­ки слу­чаи – в плат­на­та на баро­ко­ви­те майс­то­ри или на сюр­ре­а­лис­ти­те, в поре­ди­ца мис­те­ри­оз­ни пор­т­ре­ти или тайн­с­т­ве­ни пей­за­жи. Най-чес­то ще се спо­таи в детай­ли­те на кар­ти­на от холан­д­с­ки худож­ник, отвъд полу­от­во­ре­ния про­зо­рец, в гън­ки­те на изли­за­щи от рам­ка­та одеж­ди, в мла­до­то око, четя­що кни­га през нечие чуж­до рамо. Ако пък в съща­та тази зала е изло­же­на и една от оне­зи сфе­ри от сло­но­ва кост, нап­ра­ве­на от будис­т­ки худож­ни­ци (сфе­ри, пок­ри­ти с чуда­ти „кар­ти­ни“ – всъщ­ност със скул­п­ту­ри, нап­ра­ве­ни с поч­ти неви­ди­ми дле­та – изпод кои­то, на само някол­ко мили­мет­ра са раз­по­ло­же­ни дру­ги сфе­ри, иден­тич­ни на пър­ви­те, само че по-мал­ки, а в тях има дру­ги, а още по-надъл­бо­ко, се нареж­дат дру­ги все по-мал­ки…), та в този слу­чай сама­та тази сфе­ра е пое­зия.

В мое­то вът­реш­но ате­лие (защо­то все пак не желая да имам цял музей) има от всич­ко – като се започ­не от еклек­тич­ни на пръв пог­лед без­с­мис­ле­ни колаж­ни струп­ва­ния до слож­ни струк­ту­ри, кои­то искат на вся­ка цена да бъдат изка­ра­ни на бял свят, и вка­ме­не­ни детай­ли, прив­ли­ча­щи ме маг­не­тич­но към себе си. Все­ки има нуж­да от под­хо­дя­ща фор­ма за изра­зя­ва­не. Рома­ни­те са архи­пе­лаг със сил­ни вза­и­мов­ръз­ки меж­ду ост­ро­ви­те и подоб­но на плат­на­та на Рем­б­ранд, нас­лаг­ват ясни сце­ни и случ­ки, герои, про­тяж­ни хори­зон­ти. Със сти­хо­ве­те оба­че е съв­сем раз­лич­но, то е като да пое­меш на път, стъп­вай­ки зад­неш­ком, и да нап­ред­ваш не с лице, очи и пог­лед, ами сля­по гър­бом. В пое­зи­я­та ост­ро­ви­те на архи­пе­ла­га се сви­ват като меха на акор­де­он, зале­пят се едни за дру­ги.

В „Авто­и­мун­но“, къде­то също се поя­вя­ват случ­ки и герои (нара­тив­ност­та как­то в сти­хо­ве, така и в про­за е един от въл­ну­ва­щи­те ме проб­ле­ми като автор), все пак меха­низ­мът е раз­ли­чен, по-бли­зък до будис­т­ки­те скул­п­ту­ри, откол­ко­то вся­ко дру­го нещо. Нико­га не съм се инте­ре­су­ва­ла един­с­т­ве­но и само от едно рав­ни­ще на тек­с­та, вина­ги ме е прив­ли­ча­ло оно­ва, кое­то се крие под повър­х­ност­та.

Подоб­но на будис­т­ки майс­тор граб­нах мате­ри­а­ла си, кой­то се ока­за не сло­но­ва кост, ами най-твър­ди­ят камък, и започ­нах със сни­ше­ни до мини­мум сили да го шли­фо­вам. Дока­то го изг­ла­дя що-годе, изра­них дла­ни­те си и усе­тих по цяло­то си тяло впи­ли­те се мал­ки, болез­не­ни и неви­ди­ми за дру­ги­те отлом­ки. И едва оттук, поне за мен, започ­на пое­зи­я­та.

За мен тази кни­га гово­ри не тол­ко­ва за болест­та, кол­ко­то за сми­съ­ла, за памет­та, за слу­чай­ни­те спи­ра­ния, от кои­то всъщ­ност се със­тои живо­тът. Това не е кни­га за раз­тър­с­ва­щия страх, защо­то раз­каз­ва­щи­ят глас се опит­ва да изле­зе от кар­ти­на­та и да види всич­ко отвън. Надя­вам се, че изб­ра­ни­ят от мен глас успя­ва да вну­ши без край­нос­ти рисун­ки­те, за кои­то се гово­ри на вся­ка стра­ни­ца. Надя­вам се, че съм успя­ла да стък­мя някол­ко от ост­ро­ви­те на архи­пе­ла­га. Може би бидей­ки поч­ти сля­па – таки­ва как­ви­то сме всич­ки на този свят  – съм успя­ла да отгат­на поне един от кон­ту­ри­те на дру­га­та рисун­ка, мно­го по-голя­ма и раз­по­ло­же­на без­к­рай­но далеч от нас.  

Мото­то на кни­га­та е под­б­ра­но от песен на неве­ро­ят­на­та чилийс­ка изпъл­ни­тел­ка Вио­ле­та Пара, коя­то се само­у­би­ва на пет­де­сет­го­диш­на въз­раст. „Gracias a la vida que me ha dado tanto./Me dio dos luceros que, cuando los abro,/perfecto distingo lo negro del blanco,/y en el alto cielo su fondo estrellado,/y en las multitudes el hombre que yo amo.[1]“ Изб­рах го, защо­то е раз­тър­с­ва­що, сми­ре­но и мъд­ро. Сто­ри ми, че вся­ка дума от него ми зву­чи ясно, макар нико­га да не съм учи­ла испан­с­ки. Бла­го­да­ря живот, съм каз­ва­ла и аз поня­ко­га в тече­ние на зем­ния си път.

Йоа­на Нико­лае

[1] „Бла­го­да­ря на живо­та, кой­то ми е дал тол­ко­ва мно­го. Дал ми е очи­те, кои­то щом отво­ря, прек­рас­но отли­ча­вам чер­но­то от бяло, и звез­д­но­то дъно във виси­ни­те небес­ни, а в тъл­па­та — мъжа, кого­то оби­чам.“ – пре­вод Нева Миче­ва.