Четири дни с един слънчев лъч

Posted by blog_faber on

vt-18

Хели си зами­на.

Чув­с­т­во­то е стран­но, сме­си­ца от тъга и от радост­та, че е била с нас, и едно стран­но замай­ва­не, как­то кога­то се събуж­даш от хубав сън и не можеш да си спом­ниш ясно как­во се е слу­чи­ло в него, но пом­ниш фее­ри­я­та на цве­то­ве­те и може би музи­ка­та, коя­то е зву­ча­ла.

От прек­рас­ни­те чети­ри дни с нея аз успях да запом­ня това:

Кога­то се поя­ви на аеро­га­ра­та, в пър­вия момент помис­лих, че живо­пис­но­то й облек­ло сигур­но е артис­ти­чен кос­тюм, а грей­на­ла­та й усмив­ка — кур­то­аз­на поза. Но бяха дос­та­тъч­ни трий­сет секун­ди, за да раз­бе­ра, че няма по-естес­т­вен и неп­рес­то­рен човек от нея. След­ва­ха я с куфа­ри­те си гру­па фин­лан­д­ци, слу­чай­ни спът­ни­ци, кои­то не иска­ха да се раз­де­лят с нея, и сто­я­ха с нас, дока­то си пла­щах пар­кин­га, вмес­то да тръг­нат по дела­та си. Само за да раз­ме­нят още някол­ко думи, да са още някол­ко мину­ти до нея.

Сега започ­вам да раз­би­рам защо на пред­с­та­вя­ни­я­та й се сти­чат хиля­ди от ней­ни­те съна­род­ни­ци. Спо­кой­ни­те и дели­кат­ни хора, живе­е­щи в сту­де­ния север, са прив­ле­че­ни като нощ­ни пепе­ру­ди от това оли­цет­во­ре­ние на радост­та и слън­че­ва­та свет­ли­на, кое­то е Хели.

Тя забе­ляз­ва­ше това, кое­то ние под­ми­на­ва­ме — кра­со­та­та на раз­ноц­вет­но­то пра­не, кое­то вятъ­рът полюш­ва на стар софийс­ки бал­кон, песен­та на пти­ца, коя­то  не би тряб­ва­ло да живее в гра­да, но ето на — тук е и пее по-сил­но, откол­ко­то в гора­та, може би за да над­ви­ка град­с­кия шум, или пък за да се при­съ­е­ди­ни към весел­ба­та. Дома­тът, изник­нал в сте­на­та на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка…

Въз­хи­ща­ва­ше се на това, кое­то в рав­нин­на Фин­лан­дия го няма — на пла­ни­ни­те и на вие­щи­ят се към Етъ­ра път в Габ­ров­с­кия бал­кан, на гла­во­за­май­ва­ща­та глед­ка съм София и поле­то от Копи­то­то.

 

Нито един кон не оста­на нефо­тог­ра­фи­ран, а гени­ал­ни­ят, кой­то бе заря­зан от сто­па­ни­на си и сам пре­мес­ти кару­ца­та, за да ни нап­ра­ви път в тяс­на­та улич­ка в Дра­га­лев­ци, нап­ра­во я изпъл­ни с въз­торг. Как­то и гало­пи­ра­щи­ят радос­т­но по меж­ду­сел­с­кия път, дока­то мла­до­то мом­че в кару­ца­та бе заби­ло пог­лед в теле­фо­на си и не обръ­ща­ше вни­ма­ние на нищо око­ло себе си. Може би лове­ше поке­мо­ни, за да е още по-абсур­д­но.

Иск­ре­но се рад­ва­ше, кога­то видех­ме рабо­тещ човек по ули­ци­те на София, а поли­ца­и­те се рад­ва­ха на спе­ци­ал­но­то й вни­ма­ние.

Радост­та беше вза­им­на. Прос­то никой не може­ше да й устои. По вре­ме на крат­ки­те ни раз­ход­ки по софийс­ки­те и тър­нов­с­ки­те ули­ци тя беше обект на все­об­що вни­ма­ние и въз­хи­ще­ние, а една рус­ка турис­т­ка прос­то ни спря и помо­ли да я пог­ле­да мал­ко, като въз­к­лик­на иск­ре­но: “Ах, какая кра­со­та!”

Кога­то вля­зох­ме пог­реш­ка в някак­ва раз­ко­па­на зара­ди ремон­ти­те ули­ца, нас­ре­ща ни тръг­на да се кара няка­къв пазач, но кога­то я видя, невол­но се усмих­на и се извед­нъж се пре­вър­на в джен­тъл­мен, кой­то се ста­ра­е­ше да ни упъ­ти с цяла­та любез­ност на све­та. Раз­мък­на­ти­ят и отег­чен от жега­та поли­цай до памет­ни­ка Цар Осво­бо­ди­тел се стег­на, изпъ­чи се, и до нея за сним­ка­та, за коя­то тя го помо­ли, зас­та­на вече един поли­цай, кого­то все­ки би харе­сал — сим­па­ти­чен и усмих­нат мла­деж.

По-къс­но щях да раз­бе­ра, че вни­ма­ни­е­то й към тях се дъл­жи на това, че във Фин­лан­дия поли­ца­и­те са сред най-ува­жа­ва­ни­те и оби­ча­ни хора, те са дър­жав­ни­те слу­жи­те­ли с най-висок рей­тинг. Защо­то са го зас­лу­жи­ли с гри­жов­ност­та си и със стре­ме­жа си да пома­гат във вся­ка ситу­а­ция. За коруп­ция и деб­не­не в храс­ти­те е прос­то абсур­д­но да спо­ме­на­ва­ме. Един­с­т­ве­ни­ят слу­чай за проб­лем с поли­ци­я­та, за кой­то Хели си спом­ни, е с ней­но учас­тие. След края на едно пред­с­та­вя­не на изхо­да я чака­ла поли­цейс­ка кола с два­ма поли­цаи, кои­то я заго­во­ри­ли. Изли­за­щи­те от зала­та хора помис­ли­ли, че поли­ца­и­те искат да я задър­жат (кое­то само по себе си е неле­по), съб­ра­ли се и започ­на­ли да про­тес­ти­рат. Ока­за­ло се, че поли­ца­и­те са там, за да я пока­нят да чете сти­хо­ве на няка­къв поли­цейс­ки праз­ник (!!!).

С не по-мал­ко ува­же­ние и въз­хи­ще­ние Хели се отна­ся към шофьо­ри­те на голе­ми­те ками­о­ни. Кога­то, при­ну­ден да карам зад един тир на магис­т­ра­ла­та, започ­нах да нер­в­ни­ча, защо­то закъс­ня­вах­ме, тя започ­на да ме успо­ко­я­ва и каза: „Той е по-важен от нас на пътя. Помис­ли си как­во вози — може би хиля­ди неща, про­из­ве­де­ни от хиля­ди хора, кои­то ще отне­се на хиля­ди дру­ги хора, за да ги пол­з­ват и да им се рад­ват. Кол­ко съд­би е поне­съл…“

Пос­ле ми раз­ка­за за пъте­шес­т­ви­е­то от 10 000 кило­мет­ра, кое­то нап­ра­ви­ла на автос­топ с ками­о­ни, като пре­ко­си­ла мно­гок­рат­но Фин­лан­дия над­лъж и нашир, за прик­лю­че­ни­я­та и за раз­го­во­ри­те с шофьо­ри­те, мъже и жени (във Фин­лан­дия това е оби­чай­но). И за пие­са­та си, роди­ла се от тези впе­чат­ле­ния, в коя­то герои са същи­те тези шофьо­ри. Зву­че­ше мно­го инте­рес­но, дано има­ме къс­мет да я видим и по наши­те сце­ни.

Сама­та тя е тол­ко­ва артис­тич­на… Пред­с­та­вя­ни­я­та й се прев­ръ­щат в пред­с­тав­ле­ния, как­то всич­ки, кои­то посе­ти­ха две­те сре­щи с нея в София и Вели­ко Тър­но­во, видя­ха. Но пред­с­тав­ле­ния, в кои­то по няка­къв начин учас­т­ват всич­ки при­със­т­ва­щи. И се забав­ля­ват заед­но. Е, кой­то дошъл, дошъл… дру­ги­те могат само да съжа­ля­ват. Про­пус­на­ха мно­го.

 

Хели изг­леж­да като човек, кой­то е поч­ти едно цяло с при­ро­да­та и естес­т­ве­но­то. Тя знае име­на­та (дори на латин­с­ки) и раз­поз­на­ва пес­ни­те на всич­ки пти­ци, поз­на­ва всич­ки рас­те­ния и дър­ве­та, рад­ва­ше се като дете на леш­ни­ци­те в сел­с­ка­та ми къща, защо­то при тях таки­ва няма­ло… (Но се рад­ва­ше и на дър­во­дел­с­ки­те ми инс­т­ру­мен­ти в рабо­тил­ни­ца­та, защо­то умее и оби­ча да пра­ви поч­ти всич­ко с ръце­те си). В Етъ­ра изг­леж­да­ше и се чув­с­т­ва­ше у дома си.

Но неу­мо­ри­ма­та Хели е и човек с огром­на еру­ди­ция. С име­на­та на птич­ки­те ме учу­ди, но още пове­че ме учу­ди фак­тът, че знае пове­че от мен за Мър­к­вич­ка и худож­ни­ци­те ни от този пери­од. След това ми се сто­ри естес­т­ве­но, че пред­по­че­те да про­пус­не обя­да и да пре­ка­ра това вре­ме в Наци­о­нал­на­та худо­жес­т­ве­на гале­рия. Хора­та, кои­то има­ха удо­вол­с­т­ви­е­то да общу­ват с нея, зна­ят за как­во ста­ва въп­рос – поня­ко­га някол­ко ней­ни думи или изре­че­ние раз­к­ри­ват дъл­бо­ки поз­на­ния за изкус­т­во­то, исто­ри­я­та, лите­ра­ту­ра­та, фило­со­фи­я­та… Всъщ­ност тя е магис­тър по фило­со­фия. Но може би един­с­т­ве­ни­ят магис­тър с така­ва житейс­ка фило­со­фия.

Не мога да давам пре­цен­ки за човек само от някол­код­нев­но общу­ва­не с него, но ми нап­ра­ви впе­чат­ле­ние как Хели въз­п­ри­е­ма све­та и всич­ко в него като едно цяло, еднов­ре­мен­но с радост­та и скръб­та, с кра­си­во­то и гроз­но­то, с тъж­но­то и смеш­но­то, и как умее да се рад­ва на все­ки миг, като не отх­вър­ля нищо от това, кое­то све­тът ни дава, а го цени. И зара­зя­ва с радост­та и пози­тив­ност­та си всич­ки око­ло себе си.

Може би това про­ли­ча най-ясно, кога­то тя поже­ла да посе­ти гро­би­ще­то в село­то, къде­то живея отс­ко­ро. Опи­тах да я разу­бе­дя, защо­то знам как изг­леж­да, но тя нас­тоя. Каза, че има нуж­да от това. И там за пет­най­се­ти­на мину­ти успя да нау­чи от мен мал­ко­то исто­рии, кои­то аз знам за хора­та, пог­ре­ба­ни там. Пога­ли пор­т­ре­ти­те на две­те моми­чен­ца, уда­ви­ли се заед­но в река­та, раз­пи­та ме как живее мом­че­то, кое­то кара­ло за пръв път кола­та, катас­т­ро­фи­ра­ло, и в катас­т­ро­фа­та заги­на­ли и два­ма­та му роди­те­ли. Видях­ме гро­бо­ве­те на роди­те­ли­те на жена ми и тя ме помо­ли да й раз­ка­жа за тях…

И в един момент осъз­нах защо го пра­ви. Тряб­ва­ше й и тази част от цяло­то. За нас смърт­та е едва ли не табу, стра­ху­ва­ме се ата­вис­тич­но от нея. Но Хели ми пока­за как съд­би­те на тези хора про­дъл­жа­ват да са част от наша­та съд­ба, част от све­та, в кой­то живе­ем. И кол­ко естес­т­ве­но, успо­ко­я­ва­що и хуба­во е това…

Хуба­ви­те дни мина­ват тол­ко­ва бър­зо… Тък­мо започ­нах­ме да се раз­би­ра­ме. В един момент от пъту­ва­не­то се усе­тих­ме, че сме изос­та­ви­ли анг­лийс­кия и аз си гово­ря на бъл­гар­с­ки, а Хели на фин­с­ки, и някак си раз­би­ра­ме как­во гово­ри дру­ги­ят. Дори Роси, пре­во­дач­ка­та на кни­га­та, се въз­му­ти на шега защо е про­пи­ля­ла седем годи­ни да учи този език, щом може­ло и така 🙂

Бяха мал­ко като сън, но все пак за нас оста­ва спо­ме­нът за чети­ри дни, пре­ка­ра­ни в ком­па­ни­я­та на прек­ра­сен, све­тъл и добър човек, извор на неп­ре­къс­нат смях и чудес­но нас­т­ро­е­ние, спо­мен за удо­вол­с­т­ви­е­то от инте­лек­ту­ал­но­то общу­ва­не с тол­ко­ва стой­нос­тен и талан­т­лив тво­рец.

За Хели оста­ва, по ней­ни­те думи, един чуде­сен спо­мен за вре­ме, пре­ка­ра­но с при­я­те­ли, за топ­ли­на­та, коя­то е полу­чи­ла от хора­та, кои­то са посе­ти­ли пред­с­та­вя­ни­я­та на кни­га­та, за чудес­ни­те бъл­гар­с­ки пло­до­ве, кои­то тя поз­на­ва, но “прис­ти­гат във Фин­лан­дия мно­го умо­ре­ни”, за неве­ро­ят­на­та кух­ня (“Все­ки ден ли яде­те тол­ко­ва вкус­ни неща?”) и за прек­рас­на­та бъл­гар­с­ка при­ро­да.

И за нея, и за нас оста­ва съжа­ле­ни­е­то, че всич­ко бе тол­ко­ва за крат­ко, и надеж­да­та, че ско­ро ще се видим пак.

Нак­рая Хели Лак­со­нен ми пода­ри огро­мен автог­раф във вид на пис­мо, напи­са­но на гър­ба на кар­та на Фин­лан­дия, нап­ра­ве­на от нея сама­та. Не може­те да изпол­з­ва­те тази кар­та за пъту­ва­не, защо­то в нея нищо не е на мяс­то­то си. Хели я е наря­за­ла и е пре­под­ре­ди­ла стра­на­та си така, как­то на нея й харес­ва.

Май ще е доб­ре и ние да го нап­ра­вим с наша­та.

НГ

 

с под­к­ре­па­та на:

finnish-literature-exchange-12

Архив

Спо­де­ле­те с при­я­тел:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *