Имам дос­та кни­ги с автог­ра­фи. От мно­го, най-раз­лич­ни по про­из­ход и извес­т­ност авто­ри.

Но този ми е най-скъп. Нямам раци­о­нал­но обяс­не­ние защо, прос­то е така. Най-веро­ят­но се дъл­жи на лич­ност­та на Марек Биен­чик. Ще ви раз­ка­жа мал­ко за него.

Как­то пише в нашия сайт, Биен­чик е мно­го извес­тен в Пол­ша писа­тел, есе­ист, пре­во­дач на Кун­де­ра и Чоран, лите­ра­ту­рен исто­рик, как­то и редак­тор във френ­с­ко­то три­ме­сеч­но спи­са­ние “L’Atelier du Roman”.

Но също така е изтън­чен естет, ува­жа­ван ено­лог и автор в спе­ци­а­ли­зи­ра­ни изда­ния за вино­то. Вече е и носи­тел на най-висо­ка­та пол­с­ка наг­ра­да за лите­ра­ту­ра Nike с “Кни­га на лице­то”.

Но като оста­вим всич­ко това нас­т­ра­на, той е лич­ност, с коя­то е изк­лю­чи­тел­но при­ят­но да общу­ваш. Непос­ред­с­т­вен, вни­ма­те­лен, прос­то усе­щаш без­пог­реш­но, че този човек е добър. И нико­га няма да демон­с­т­ри­ра огром­на­та си еру­ди­ция така, че да те при­тес­ни.

Пър­ви­ят му досег с бъл­гар­с­ки чита­те­ли беше в уни­вер­си­те­та във Вели­ко Тър­но­во. Той иск­ре­но се забав­ля­ва­ше на ори­ги­нал­ния начин, по кой­то сту­ден­ти­те пред­с­та­ви­ха кни­га­та му. Марек цени ори­ги­нал­ност­та и пос­та­ви кори­ца­та на бъл­гар­с­ко­то изда­ние на пър­во мяс­то меж­ду кори­ци­те на всич­ки­те му кни­ги досе­га. Беше иск­рен и дори да е има­ло мал­ко кур­то­а­зия, ста­на ни мно­го при­ят­но.

Но още по-при­ят­на беше вече­ря­та в тесен кръг след това. Няма­ше ези­ко­ви бари­е­ри, защо­то се ока­за, че Марек и прек­рас­на­та му съп­ру­га (полу­ру­мън­ка – полуф­ран­цу­зой­ка) гово­рят общо десе­ти­на ези­ка. По-инте­рес­но­то беше, че в рес­то­рант “Щас­т­ли­ве­ца” по няка­къв начин бяха раз­б­ра­ли, че ще гос­ту­ва Марек Биен­чик, и се бяха поп­ри­тес­ни­ли. Не от писа­те­ля (все още съв­сем мал­ко хора в Бъл­га­рия зна­е­ха, че има такъв писа­тел), а от (най-)известния пол­с­ки ено­лог. Също и гас­т­ро­ном. Раз­би­ра се, няма­ше защо да се при­тес­ня­ват. Той раз­г­ле­да вине­на­та лис­та, про­ве­де ми набър­зо един урок за нес­пе­ци­а­лис­ти как се изби­ра вино (за кое­то ще съм му пожиз­не­но бла­го­да­рен) и нак­рая поис­ка от домаш­но­то вино на соб­с­т­ве­ни­ка – сим­па­тич­ния Вили. Кое­то оце­ни висо­ко. Беше нача­ло­то на една неве­ро­ят­но при­ят­на вечер, в коя­то, въп­ре­ки вели­ко­леп­на­та кух­ня, най-голе­ми­ят дели­ка­тес беше раз­го­во­рът.

(ето как­во каза по повод вино­то и твор­чес­т­во­то в интер­вю­то си за в-к “Кул­ту­ра”:

Марин Бода­ков: Вие сте про­чут поз­на­вач на вино­то. С как­ви вина бих­те срав­ни­ли кни­ги­те си?

Марек Биен­чик: Пър­ва­та повест — с мла­до божо­ле, без­г­риж­на и бър­за. Бих бил дово­лен пос­лед­на­та да е ста­на­ла като бур­гун­д­с­ко вино, кое­то не е чак тол­ко­ва инте­лек­ту­ал­но, а е по-ско­ро чув­с­т­ве­но; граб­ва и хвър­ля вст­ра­ни от иде­и­те. Нека бъде­ща­та ми кни­га да има вку­са на вче­раш­но­то вино във Вели­ко Тър­но­во. Беше домаш­но, на соб­с­т­ве­ни­ка на рес­то­ран­та. Прос­то вино, обик­но­ве­но, без теат­рал­ност, ала истин­с­ко; с вкус, в кой­то се усе­ща същ­ност­та на пло­да, от кой­то е нап­ра­ве­но.

Цяло­то интер­вю

На след­ва­ща­та вечер бе пред­с­та­вя­не­то в Пол­с­кия инс­ти­тут в София. Отна­ча­ло зала­та беше полуп­раз­на, започ­на спо­ко­ен раз­го­вор с пуб­ли­ка­та. В един момент се слу­чи малък инци­дент — дума­та взе и зада­де въп­рос една стран­на лич­ност — човек с инте­ли­ген­т­на физи­о­но­мия, но с вън­шен вид на кло­шар. Явно чове­кът има­ше някак­ви проб­ле­ми, защо­то и въп­ро­сът му беше мно­го обър­кан — със­то­е­ше се от някол­ко раз­лич­ни ниш­ки по раз­лич­ни теми, преп­ле­те­ни до нераз­би­ра­е­мост. Пре­во­дач­ка­та опре­де­ле­но се зат­руд­ни, а дома­ки­ни­те се заог­леж­да­ха за охра­на­та.

Но Марек Биен­чик им нап­ра­ви знак да оста­вят това. Може би никой друг в зала­та не бе раз­б­рал за как­во е въп­ро­сът, дори и чове­кът, кой­то го зада­де. Но Биен­чик бе раз­б­рал същ­ност­та, точ­но как­то е в есе­та­та му, осо­бе­но в исто­ри­чес­ки­те и лите­ра­тур­ни­те — той е фено­ме­на­лен чита­тел, оглеж­да лите­ра­ту­ра­та в дъл­бо­чи­на като с лупа, и виж­да неща и връз­ки, кои­то никой друг не е забе­ля­зал. Как­то и в неща­та от живо­та, за кои­то се гово­ри в твор­би­те му. И започ­на да отго­ва­ря. В при­съ­щия за писа­не­то му иди­о­ма­ти­чен, инди­ви­ду­а­лен стил, кой­то съче­та­ва прос­тор­на­та нара­тив­ност и изва­я­ни­те фра­зи с една дели­кат­на, но все пак осе­за­е­ма дис­тан­ция от самия раз­каз и обек­та му. Отго­во­рът се пос­те­пен­но се пре­вър­на в лек­ция, в коя­то можех­ме да се нас­ла­дим на неве­ро­ят­на­та еру­ди­ция на този човек, коя­то той изпол­з­ва­ше, за да ни отве­де там, къде­то бе решил, да ни пока­же това, кое­то смя­та­ше, че ще под­к­ре­пи изво­ди­те му, а след това започ­ва­ше отно­во и отно­во също­то пъте­шес­т­вие, но по нов път, нами­ра­ше съв­сем раз­лич­ни дока­за­тел­с­т­ва и илюс­т­ра­ции на тези­те си, изг­раж­дай­ки пред очи­те ни една осле­пи­тел­на инте­лек­ту­ал­на кон­с­т­рук­ция. Отго­во­рът на обър­ка­ния въп­рос неу­сет­но се бе пре­вър­нал в есе за сми­съ­ла на живо­та. Беше хип­но­ти­зи­ра­що.

Кога­то той спря да гово­ри, се огле­дах. Зала­та беше пре­пъл­не­на. Хора­та бяха вли­за­ли, без ние, потъ­на­ли в маги­я­та, да ги забе­ле­жим, и без нито звук се бяха при­съ­е­ди­ни­ли към зри­те­ли­те на това све­ще­но­дейс­т­вие.

Кни­га­та му е нещо подоб­но. Като в оня филм, в кой­то актьо­ри­те вли­за­ха в гла­ва­та на Джон Мал­ко­вич. В гла­ва­та на Марек Биен­чик оба­че е мно­го по-инте­рес­но.

Инте­рес­но е как усе­ща и въз­п­ри­е­ма све­та един инте­лек­ту­а­лец от най-висо­ка кла­са, как виж­дат и въз­п­ри­е­мат све­та поля­ци­те — уж бли­зък нам сла­вян­с­ки народ, но всъщ­ност една мно­го раз­лич­на кул­ту­ра.

ИСКАМ ДА СИ КУПЯ ТАЗИ КНИГА

По-долу е помес­те­но въве­де­ни­е­то към “Кни­га на лице­то”, как­то и чети­ри есе­та от нея.

При­ят­но пъте­шес­т­вие на тези, кои­то си купят тази нео­бик­но­ве­на кни­га.

Vita brevis

Пиши, но и не заб­ра­вяй да живе­еш. Пиши, но не про­пус­кай живо­та, тъй бър­зо мина­ва. Пиши, но и изжи­вя­вай все­ки миг, защо­то той е без­це­нен. Кой от пише­щи­те и живе­е­щи­те не е чувал подоб­ни съве­ти? Кой сам не ги е давал и не се е залъг­вал, не се е само­из­те­за­вал с тях? Има вре­ме за писа­не и вре­ме за живе­е­не, нашеп­ват ни те; замис­ли се — тук все още те чака гора­та, а там море­то.

И наис­ти­на, кол­ко чес­то изг­леж­да, че „истин­с­ки­ят“ живот се нами­ра от дру­га­та стра­на, ето, той е дори там, в ста­я­та зад сте­на­та, в коя­то ги няма кни­ги­те, на пъте­ка­та, къде­то те чака вело­си­пе­дът, на лети­ще­то, на кое­то след мал­ко ще кац­не само­ле­тът. Тяло­то пом­ни, буди се пос­ред­нощ и вмес­то нас измис­ля в мра­ка изре­че­ние за поред­на­та стра­ни­ца, от кое­то на сут­рин­та ще оста­нат пре­дим­но ниш­ки­те. Тяло­то пом­ни. Едва е ста­на­ло от сън и маши­нал­но, пре­ди да довър­ши про­зяв­ка­та си, включ­ва еднов­ре­мен­но маши­на­та за кафе и ком­пю­тъ­ра. Тяло­то пом­ни и макар че вър­ши раз­ни дей­нос­ти – реже хляб, вди­га слу­шал­ка­та на теле­фо­на – то цяло­то изти­ча в тек­с­та, кой­то в момен­та пишем.

И така, живо­тът пре­ми­на­ва, някак кра­тък, кре­хък и през цяло­то вре­ме недос­та­тъч­но изпол­з­ван. Не сме в със­то­я­ние да раз­де­лим два­та поря­дъ­ка – на това, кое­то е физи­чес­ко, от това, кое­то е изка­за­но с думи; да раз­де­лим тяло­то от изре­че­ни­е­то. Човек не може нито да живее пове­че, нито да пише по-мал­ко и то не зара­ди вяра­та в сло­во­то, на кое­то всич­ко би мог­ло да бъде под­в­лас­т­но (нико­га не си зада­вам въп­ро­си относ­но тази вяра), а зара­ди нещо мно­го по-основ­но – неиз­ка­за­на­та необ­хо­ди­мост: така е, така тряб­ва да бъде, така ще изг­леж­да до край тази vita. Vita, vita brevis, живо­тът, пре­жи­вян, щеш не щеш, зара­ди сло­во­то, кое­то ще се роди от него; в доб­ро и зло, в мъд­рост и глу­пост.

Vita romantica, picturesca, romanesca или sportivа – кога­то пиша (и същев­ре­мен­но живея), не ги пос­та­вям в йерар­хи­чес­ка зави­си­мост; не мис­ля, че нещо е пове­че или по-мал­ко важ­но, че нещо е „офи­ци­ал­но“ или прос­то „за забав­ле­ние“. Думи­те идват, как­то си искат, изпъл­ват кап­риз­но деня, изли­ват се вър­ху екра­на в ритъм, кой­то не мога напъл­но да раз­бе­ра. Зато­ва нека поне вед­нъж бъдат бли­зо една до дру­га, без да бъде опре­де­ля­на важ­ност­та им. Те въз­ник­ват при раз­лич­ни обс­то­я­тел­с­т­ва , в раз­лич­ни момен­ти и с раз­лич­ни цели, вдъх­но­ве­ни от раз­лич­ни неща, докос­на­ти от деня по непов­то­рим начин (няма­ше да напи­ша онзи текст за Ролан Барт, ако в оно­ва утро не бях минал по ули­ца­та, къде­то го е блъс­на­ла ками­о­нет­ка­та; няма­ше да напи­ша за мелан­хо­лич­ния нат­рап­ник Кон­рад Мори­кан, ако сами­ят аз не бях зат­ръш­вал вра­та­та си пред нахал­ни­ци; няма­ше да напи­ша за Анд­ре Ага­си, ако не бях пре­ка­рал тол­ко­ва часо­ве на кор­та), но всич­ки те се бяха поя­ви­ли на едно и също мяс­то, сре­щу кло­на пред про­зо­ре­ца, на едно бюро, чии­то тъм­но­ка­фя­ви дър­вес­ни кръ­го­ве рису­ват нераз­би­ра­ем мотив. Защо­то vita romantica, picturesca, romanesca, translativa или sportivа — това са раз­лич­ни­те обра­зи на едно и също лице. Кни­га на лице­то, за чия­то поя­ва са необ­хо­ди­ми лица­та на дру­ги­те, лица­та, в кои­то можем да видим сво­е­то соб­с­т­ве­но.

Съби­рай­ки тези раз­п­ръс­на­ти тек­с­то­ве и допис­вай­ки нови, забе­ля­зах, че ги свър­з­ва и нещо дру­го: при пове­че­то от тях се поя­вя­ва (ту на повър­х­ност­та, ту под прик­ри­тие) тема­та за иди­ли­я­та или за коп­не­жа по нея. Сякаш всич­ки думи – тези на дру­ги­те и мои­те, се стре­мят към един све­тъл кръг, в кой­то могат, макар и за крат­ко, да същес­т­ву­ват в щас­т­ли­ва тиши­на, да посе­дят тихо, като бон­бо­ни в джоб.