В литературното ни лозе човекът с мотиката е Владо Шумелов. Не мога да си представя докъде ще я докараме ние пишещите, ако някой не превива гръб между редовете ни. Хубава метафора се получи с това лозе. Дано и виното ни не излезе вкиснато. Владо ще каже.
Ето че не можахме пряко да дадем отговор на въпроса защо пишем? Защо издаваме? При едни писатели това е резултат от търсене на ефекта в писането, при други то изразява езика на властта, на господстващите (преди на социализма, сега на капитализма), но само по себе си то не може да отключено по политически, психологически или социални причини. Вярвам, всеки ще се съгласи, че то е като игрите на детето: понякога непонятни, понякога шумни и копиращи света около него, но винаги стремящи се да си обяснят този свят от позицията на аутиста. Самотни и неразбрани игри, които преведени на езика на възрастните, означават да си възвърнем нещо загубено, „изгубения рай“ по Джон Милтън.
Но аз съм оптимист. Талантливите ще продължат да пишат. А какво става с книгите? Защо въпреки всичко продължаваме да пишем? Емил Мишел Чоран отговаря: „Според мен е твърде трудно да се предвиди съдбата на книгите – това е много по-трудно за предвиждане от съдбата на хората. И може би това е единствената причина, която може да ни накара да пишем“. А прегледите на книги? Да не забравяме: един подобен проект винаги е с отворен финал, винаги е съпровождан със субективизъм, опити за преподреждане и йерархизиране на имената и фактите, на липси.
Жанр | Литературознание / Езикознание |
Размер | 14,5 х 20 cm |
Страници | 240 страници |
Подвързия | Мека подвързия |
Език | Български |