Morgue for Lost Souls

Логично бе след последната си поетична книга „Не отвръщай лице, Господи!“ (2010) Ружа Велчева да издаде този сборник с кратка проза. Ще започна с думи не от любимия й Маркес, а от любимия ни Хемингуей. Ето между другото какво казва той в интервю пред Джордж Плимптън по повод „Старецът и морето“: „Провървя ми, защото в разказа ми имаше добър старец и добро момче, а напоследък писателите са забравили, че съществуват подобни хора“. Казва, разбира се, и други верни неща, но ние няма да се отдалечаваме от основната тема, пронизала открай-докрай разказите на българската авторка: добротата на човека в неговото нещастие. Всъщност основният въпрос, който повдигат разказите, е морален: как да живее човекът в нищета или в труден за живота момент, за да запази човешкото си достойнство?
Кратката проза на Ружа Велчева звучи притчово, което авторката съзнателно е усилила чрез колажирането с текстове от Библията. Тази модерна техника използва и Деян Енев във великолепния си сборник с разкази „Помилуй, Господи!“ (2004). Този тип проза си служи с колажа (в нашите случаи – смесването на основния текст с канонични християнски фрагменти, документални свидетелства от пресата или от свещеници, приписки, изповеди и пр.) и той има важна функция в структурата и цялостния тон на книгите, засилва тяхната автентика. Трябва обаче да подчертаем, че тази „градска“ в основата си проза не е типично християнска; в нея християнското е по-скоро странична проекция, в противен случай „това би ги белязало с евтина доктриналност“ (както пише Калин Янакиев в предговора си към „Помилуй, Господи!“). Разказите в „Морга за изгубени души“ са съвременни късове от живота на т. нар. „малки хора“ (да ги номинираме в по-широк смисъл – „тихите“, „кротките“, „неудачниците“, „страничните“, „маргиналните“, „незабележимите“ – онези, които цар Давид в своите псалми назовава „анавим“ – „кротките“, облажавани от Иисус). Това е традиция, белязала голяма част от прозата в новата българската литература (Йовков, Е. Станев и мн. др.).
Сборникът „Морга за изгубени души“ обхваща 24 кратки разказа (момента) из живота на български жени. Те са фиксирани хронологично: в определени часове на денонощието, на определени топоси, които разкриват най-добре техните характери и постъпки. Разказите оформят цикъл, с общи герои и място на действието – провинциалния град, и лесно е да се досетим, че всички са взети от действителността, твърде близка на авторката (без да изключваме и известна автобиографичност).

Владимир Шумелов

Из "Кратки разкази за добротата",

предговор към книгата