В търсене на Авалон

… Като стожери на социалистическото величие из града стърчат емблематичните му сгради – на научно-техническите съюзи (така и не разбрах какви бяха тези науки, дето бурно са се развивали из петнайсетте етажа), оградена с предпазни мрежи, заради падащата мраморна облицовка, още по-високият хотел на „Балкантурист”, със затворени за пожарна безопасност горни етажи, партийният дом... На пейките пред тях хора, които познавам като пенсионери от поне двайсет години, доста свежи на вид, обсъждат убийствената политика на правителството, дето иска да увеличи възрастта за пенсиониране, а по ларгото с делови вид дефилират все същите стотина човека. Повечето от новите сгради са безлюдни, с табели „продава се” или „дава се под наем”. Богатите хора не са тук, те са станали наистина богати... Почти няма какво да се краде. Може би затова няма и партии... тоест има, но имената им нямат значението, което имаха в началото, а за политическите им платформи никой не пита. Целта е властта и свързаните с нея държавни и общински служби. Защото никой вече не иска да става бизнесмен, всички искат заплата…

Един провинциален град в една провинциална държава, където нищо мечтано не се случва (не че няма какво да се случи) – може би е твоят град, читателю?

Авторката