Не ми е нито за пръв, нито за пос­ле­ден път, но аз отно­во гре­ша. Исти­на­та е, че няма друг дре­вен народ, кой­то да е по-жив и по-свър­зан със съв­ре­ми­е­то от гръц­кия. Всич­ки ние сме мал­ко гър­ци, неза­ви­си­мо дали го зна­ем, или не. Ако няко­га сте гла­су­ва­ли, или сте били съде­бен засе­да­тел, или сте гле­да­ли филм, или сте чели роман, или прос­то сте сед­на­ли с при­я­те­ли на чаша вино и сте раз­го­ва­ря­ли за как­во­то и да е – за снощ­ния мач или за при­ро­да­та на исти­на­та, може да бла­го­да­ри­те на гър­ци­те. Ако няко­га ви е мина­ва­ла раци­о­нал­на мисъл, или сте се запи­та­ли „Защо?”, или сте гле­да­ли нощ­но­то небе в тиха почу­да, зна­чи за момент сте били като дре­вен грък. Ако гово­ри­те анг­лийс­ки, тряб­ва да бла­го­да­ри­те на гър­ци­те. Тол­ко­ва мно­го от наши­те думи са дош­ли от тех­ния богат език, че един гръц­ки министър–председател вед­нъж изне­съл цяла реч на анг­лийс­ки, изпол­з­вай­ки само думи от гръц­ки про­из­ход [1]. Да, гър­ци­те са ни донес­ли демок­ра­ци­я­та, нау­ка­та и фило­со­фи­я­та, но можем също да им бла­го­да­рим (или да ги прок­ли­на­ме) и за пис­ме­ни­те дого­во­ри, сре­бър­ни­те и брон­зо­ви­те моне­ти, данъ­ци­те, пис­ме­ност­та, учи­ли­ща­та, тър­гов­с­ки­те зае­ми, тех­ни­чес­ки­те ръко­вод­с­т­ва, голе­ми­те плат­но­ход­ни кора­би, рис­ко­ви­те инвес­ти­ции и едро­то земе­де­лие. Поч­ти вся­ка част от живо­та ни е вдъх­но­ве­на от гър­ци­те, вклю­чи­тел­но само­то поня­тие за вдъх­но­ве­ние. „Ние мис­лим и чув­с­т­ва­ме раз­лич­но, бла­го­да­ре­ние на гър­ци­те”, зак­лю­ча­ва исто­рич­ка­та Едит Хамил­тън [2].

…

Так­си­то ми спи­ра пред една грох­на­ла три­е­таж­на сгра­да, коя­то, като изк­лю­чим мал­ка­та табе­ла „Хоте­лът на Тони”, е абсо­лют­но неот­ли­чи­ма от всич­ки дру­ги грох­на­ли три­е­таж­ни сгра­ди нао­ко­ло. Вли­зам в т.нар. „лоби”, всъщ­ност стая с бели плоч­ки, коя­то при­ли­ча пове­че на мазе, пре­вър­на­то в склад за паян­то­ви сто­ло­ве и пов­ре­де­ни кафе-маши­ни – неща, кои­то вече не ви тряб­ват, но от сан­ти­мен­тал­ност или от мър­зел не се реша­ва­те да ги изх­вър­ли­те. Също като сама­та Гър­ция, хоте­лът на Тони е виж­дал и по-доб­ри вре­ме­на.

Как­то и Тони. Гръц­ко­то слън­це е гра­ви­ра­ло дъл­бо­ки бръч­ки по лице­то му, а гръц­ка­та кух­ня е изду­ла коре­ма му до мону­мен­тал­ни раз­ме­ри. Тони е гру­бо­ват и при­вет­лив, и някак напом­ня за она­зи, пре­диш­на­та Гър­ция, от вре­ме­то на драх­ма­та. По-мал­ко евро, пове­че човеч­ност. Като мно­го гър­ци, и Тони е роден актьор. Гово­ри мал­ко по-сил­но от необ­хо­ди­мо­то и раз­мах­ва ръце в широ­ки теат­рал­ни жес­то­ве, неза­ви­си­мо на как­ва банал­на тема е раз­го­во­рът. Все едно е на прос­луш­ва­не за „Гър­ция тър­си талант“. През цяло­то вре­ме.

…

Тръш­вам се на лег­ло­то и прег­леж­дам мал­ка­та биб­ли­о­те­ка от кни­ги, коя­то съм поне­съл със себе си, поч­ти слу­чай­на извад­ка от огром­ния оке­ан мас­ти­ло, изпи­сан за древ­ни­те гър­ци. Изби­рам едно мал­ко том­че със заг­ла­вие „Атин­с­ко­то ежед­не­вие по вре­ме­то на Пери­къл”. То е при­я­тен кон­т­ра­пункт на типич­ни­те исто­ри­чес­ки про­из­ве­де­ния, напи­са­ни висо­ко­пар­но и сухо. Обик­но­ве­но исто­ри­ци­те прос­ле­дя­ват вой­ни­те, соци­ал­ни­те катак­лиз­ми и поми­та­щи­те иде­о­ло­ги­чес­ки тече­ния по същия начин, как­то синоп­ти­ци­те гово­рят за цик­ло­ни и анти­цик­ло­ни, комен­ти­рай­ки прог­но­за­та за вре­ме­то. Пове­че­то от нас оба­че не чув­с­т­ват вре­ме­то по този ака­де­ми­чен начин. Ние го усе­ща­ме тук, долу, не като фронт на нис­ко атмос­фер­но наля­га­не, а като дъж­дов­ни кап­ки, кои­то мок­рят коси­те ни, като гръ­мо­те­ви­ци, от кои­то ни се сви­ва сто­ма­хът, като лъчи­те на сре­ди­зем­но­мор­с­ко­то слън­це, кои­то стоп­лят лица­та ни. Също­то е и с исто­ри­я­та. Исто­ри­я­та на све­та не е исто­ри­я­та на прев­ра­ти­те и рево­лю­ци­и­те. Не, това е исто­рия, коя­то се със­тои от изгу­бе­ни клю­чо­ве, изки­пе­ли кафе­та и спя­щи в прег­ръд­ки­те ни мал­ки деца. Исто­ри­я­та е сбор от неиз­б­ро­и­ми­те все­кид­нев­ни момен­ти.

[1] Проф. Ксе­но­фон Золо­тас (1904–2004) – гръц­ки ико­но­мист и поли­тик. Реч­та, за коя­то ста­ва дума, е изне­се­на на зак­лю­чи­тел­на­та сесия на МБВР на 2 октом­в­ри 1959 г.

[2] Edith Hamilton (1867–1963) — счи­та­на е за най-вели­кия кла­си­чес­ки фило­лог на Аме­ри­ка. Пър­ва­та й кни­га The Greek Way е пуб­ли­ку­ва­на, кога­то тя е на 63 годи­ни, и има огро­мен успех. Ней­ни­ят труд Mythology (1942) си оста­ва осно­вен встъ­пи­те­лен текст по тема­та и днес.

(Из кни­га­та “Геог­ра­фия на гения” от Ерик Уай­нър)