Книгата спечели ПЪРВА НАГРАДА 
 в категория „Хуманитаристика“ 
 от годишните награди 
 на Портал Култура за 2022 година! 

За цeнumeлume на noeзuяma авmобuографuчнаmа u eceucmuчнa nроза на noema Георгu Борuсов е ucmuнcka uзненада. Дорu nовече – omkpumue u kлюч kъм cmuхomвopeнuяma u noeмume му. За чumameлume на легендарноmо cnucaнue „Фаkел“ обаче, чuumo peдakmop е nовече om mpu дecemuлemuя aвmopъm, „немеренаmа реч“ е ecmecmвeн резулmаm om ycuлuяma му дa нu nоднася гoдuнu наред образцu на съвременната nроза, nyблuцucmuka u eceucmuka om цял свяm.

Подобнu образцu moй нu npeдcmaвя u сега в новаmа cu kнuга „Omkaчeнuяm вагон“. Вагонъm, koumo my cnupa uлu забавя xoд, my се носu no koлoвoзume на общоmо време, без дa се съобразява с лuнейнuя му xapakmep, а kamo следва noсokume u зakoнume на въmрешноmо, негово време. Освен kpaйнo любonumнume u неnублukуванu авmобuо­графuчнu cmpaнuцu, размuслu за noeзuяma u maйнume на Словоmо, noemъm вkлючва в неочаkванаmа „влаkова kомnозuцuя“ на своя mом nopeдuцa om лumepamypнu nopmpemu u ecema, nocвemeнu на Боmев, Вазов, Фypнaджueв, Георгu Mapkoв, Paдuчkoв, Консmанmuн Павлов, Вера Муmафчuева, Мuряна Башева, Георгu Руnчев, Ceвдa Севан, Hukoлa Paдeв, Пламен Масларов, Сmефан Дecnoдoв, Kpacuмup Дамянов, Влaдu Kupoв, Васuл Балев.

Не nо-малkо жuвu u образнu са лumepamypнokpumuчeckume му ecema за  Велuмuр Хлебнukов, Евгенuй Замяmuн, Курцuо Maлanapme, Вeнeдukm Ерофеев, Влaдuмup Бykoвcku, Юз Aлeш­koвcku, Дмumpuй Прuгов, Влaдuмup Шаров, Вukmop Ерофеев, Евгенuй Поnов... Дългогодuшен peдakmop u uздameл, а също maka u главен драмаmург на Народнuя meamъp „Иван Вазов“, Георгu  Борuсов е uмал възможносmmа не само дa разчеmе u npeдcmaвu – nоняkога u в cвou npeвoдu, забележumелноmо mвopчecmвo на meзu cвemoвнouзвecmнu мaйcmopu на словото, но u лuчно дa общува с mях. Kakmo вnрочем u с noвeчemo om българсkumе nucameлu, xyдoжнuцu, peжucьopu. Това uменно nревръща mekcmoвeme му в nopmpemu, а mвopчeckama му nронuцаmелносm u богаm  лumepamypeн onum  uм npuдaвam особена дълбочuна u koлopum.

-------------------------------------------------

Да отпътуваш с "Откаченият вагон"

(статия в Клуб Z)

Немерената реч на Георги Борисов

(Силвия Чолева)

ПИСАТЕЛИ И КРИТИЦИ ЗА ГЕОРГИ БОРИСОВ:

Иван Теофилов:

Георги Борисов. Този непоправим единак. Следващ винаги една, сякаш заинатена последователност – да е независим, да не изменя на себе си, да бъде това, което е в него, което гори от жизненост и настоява да се прояви... Упорстващ в тази неизменно своя, звъняща от рими и в същото време неспокойна, обсебена от жестове поезия. Поезия на човек по-тревожен, по-страстен, по-влюбен и преди всичко на човек в движение... в действие. Пристрастен да преоткрива диалектиката на този мотив в смисъла на Албер Камю. Очарован и стреснат от света-загадка и сам носещ в душата си една загадка, все така неразгадана и нападана от неспокойния му дух.

Съпричастни сме на една поезия, която гради своя свят върху интелекта, който тук се е заел с двойна роля – на демиург и катализатор. Поради активното участие на Аза, действащ неизтощимо навсякъде - и в непрекъснатата смяна на гледните точки, и в многообразието на мисловния рисунък, и в напрегнатата речева интонация. В целия този визуален глад и невероятни стълкновения в книгата, изпълнени в някаква странна едновременност с античен и съвременен персонаж.

Такъв е маниерът на нейното пресъздаване.

Това е и модерното при този неспокоен дух.

Поезията работи с неизразимото. Истинският поет не пише. Той твори. Той, по думите на Цвайг, заставя „обикновеното да се отдалечава, а вътрешната светлина да става свят”. Затова ме подсеща чудесното, с алюзията за ренесансова живопис, Борисово стихотворение „В едно изречение” със своето митологично въведение и с визираните два типа живот – изкривеното от битова алчност битие и битието на светостта на живота с хармоничния рисунък на един еротичен копнеж. Третирано едновременно като проблем на съществуване и като етичен проблем.

Това странно анализиране на житейски преживелици чрез смесване на съвременни концепции с митологични прийоми е всъщност силата и своеобразието на Борисовата дарба, което не само впечатлява, но и привлича с простотата и красотата на думите и с наложената безстрашна мярка за откровеност. Така кратките сюжетни форми, присъстващи в стиховете му, със силно заплетената си образност и драматизъм действат като пружина в будилник. Изненадващи с внезапните си предупреждения и безотказна точност. Впрочем, само силен талант може да си позволи подобен лукс на писане.

Никола Радев:

Много ме е занимавал въпросът откъде и от кого се е учил Георги Борисов на поезия. В онова, което е написал, няма навеи от руската и европейската класика, нито от българските образци. Не се връзва дори и с Фурнаджиев и Далчев.

Родее се единствено с Ботев.

Съзнавам какво изричам и го изричам без притеснение.

Защото зарядът на Георги Борисов е вулканичен по ботевски. Достатъчно е да прочетем стихотворенията му „Воденица”, „Ах, утре” „Къща” и „Гергьовден”, „Писмо от изкопа” и ще ни светне прозрението, че браздата му тръгва от ботевското начало – силно да любим и мразим.

Затова оприличавам поезията на Георги Борисов, колкото и гъста, сложна и модерна да е тя, на камбана на Света обител, на църковен храм, от чийто амвон се носи ангелския глас на поета – понякога небесен и светъл, понякога тъмен и гневен, понякога като вопъл – грапав и нагнетен до хрип.

Такъв е и самият поет. Над него не лежи сянката на компромиса и може би затова той не е и лесен в общуването – сприхав и чепат, с остър инат, недоверчив и затворен в себе си, тъжен и романтичен понякога, красиво посягащ към чашката, неподатлив за колективни изяви, обрастващ задълго в самота. Но се случва понякога да е сговорчив и слънчев, озарен и кротък като ангел.

Поезията на Георги Борисов е възхвала на природата – човешката прамайка. Просто дъхти на чистота и озон. И може би затова повече от нея – не от човека! – идва неизтощимата му надежда за вселенската хармония и пощада.

Всичко, написано от Георги Борисов, е откъртено от душата, от нейните злачни и тъмни недра и носи изутробната цялост на човека. В поезията му е пълният кръговрат на живота - от пъпката до семето, което потъва, за да избие наново. Той сякаш няма любовни стихотворения, но от всеки негов стих избиват мъглата и сластта на живота. Четейки го, ноздрите ни се разширяват от усойния, неудържимо мамещ дъх на женската ласка. Той не пише за любов - той я прави и въздава по свой особен начин.

Марин Бодаков:

Винаги съм се удивлявал на способността на Борисов да вижда замаха и отсечените жестове на вехтозаветността в нашия актуален свят. Неговата работа е първозданното. Нищо и всичко влизат в ръкопашен бой в тези стихотворения. Стихотворения, които са пръв братовчед на поезията на Борис Христов, но без нейната утешителна милувка. Стихотворения, които са заразени от усещането на Атанас Далчев за витаеща празнота, с която се налага да се справим, но при Борисов се мярва и една загадъчна баладична жилка. Могъща работа: леко погнусена и от света и хората му, обидена, категорична, аутистична, катастрофична…

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

Мариана Тодорова:

Георги Борисов – това е класичност в образ­­­на­та система, съвършен ритъм в звученето,  сти­хо­сло­же­ние, наситено с неочаквани метафо­ри и рими, на които могат да завидят  версификатори със самочувствието на първомайстори.

Той е сред малцината български поети, чиято образна система позволява да се разгърнат мета­фори, разширяващи обема си и пространствено, и в дълбочина. Но винаги в класическата метричност. Поетът притежава емоционал­ност, която превръща словото в енергия, а тя обсебва хоризонтите на невероятното.

Свободата е акцент в поезията на Георги Борисов. Осъзната като мярка за достойнство на изключителната личност, тя е издигната в неин основен отличителен знак. Изстрадана многократно („Смърт е свободата!”), тя не спира да тегли неудържимо към себе си: „Седем дена водата ме би и помита назад,/ седем нощи морето ме влачи и мля като бивол/ и тогава разбрах колко къс е човешкият глад,/ как мирише на риба и смърт свободата горчива.” („Камбана”).

Идеите в стиховете на Георги Борисов са не само рефлексия на нещо изстрадано – той е концептуалист, с ясна представа за случващото се около него и с него самия. Единици са тези, които могат да защитят нравствен, социален и художествен максимализъм от такъв мащаб. В подобни случаи авторът разгръща целия потенциал на своята дарба, която е с огромен запас от силно въздействащи метафори, в стила му се откриват и елементи на имажинизъм. По думите на самия поет, след Ботев и Яворов, Никола Фурнаджиев е оказал най-силно влияние върху неговите творчески пристрастия:

В творчеството на този автор смъртта не е екзистенциален избор, не е онзи познат революционен призив („свобода или смърт”), тя има по-скоро онтологичен смисъл и не се възприема като проблем за решаване. Убеден в нейното изначалие, авторът ни внушава, че и свободата е дарение свише за тези, които имат очи, слух и глас за нея, затова твърде лекомислено би било, ако разпилеем нейната цялост. Нека я превърнем в жизнено право, тя да е истинската опора за човешкото, за човечността.

При Георги Борисов поетическото не се свежда до стремежа точно да отразява реалности или зависимости, а по-скоро да ги проектира в системи, да открива „процепи” по „керемидите” от покрива  на битието, напомняйки ни за  космическото в Геровски смисъл, да внушава идеи и концепции за човешките общества чрез поразителни картини.

В творчеството на поета се наблюдават  три сакрални художествени знака: любовта, свободата и смъртта. Няма надмогване над смъртта, има сливане с нея. Има постигане на свободата. Има изживяване на любовта…

Гергина Кръстева:

В едно свое изследване за лириката на поета, Мариана Тодорова пише: „В написаното Георги Борисов никъде не говори за своето детство – като че се е родил с възприятията на възрастен.” Това е така. Но само привидно. Може в тази поезия да няма директни сюжети, идващи от детството, но в нея са издигнати – като  строги отломъци – парчета от детството на човечеството. Една мощна, изначална по природа и земетръсна по сила атавистична енергия подхранва стиховете на Георги Борисов. Тя се ражда от живата материя, характерна по принцип за поетите от десетилетието на 80-те години на миналия век, и по един особен, дълбинен начин го сродява с поетиката, идваща от 40-те, а през нея – и с 20-те години в историята на лириката ни. Но и – освен това –  няма как да не видим, че фигурата на детето е с особен статут в поезията на Георги Борисов – от ефирното, писано сякаш с приспивните „възглавнички” на пръстите стихотворение „Понеделник”, през емпатийното вмъкване в погледа на поразеното от зловеща в своята внезапност смърт детинство в „Смъртта на бащата”, в силуета на растящото дръвче във финалния полет на погледа в „Иерихон”, до безпощадното, но и спасително съседство на издигащите се рамо до рамо убедености „Ще има смърт. Ще има и дете”.

Писано е за безупречната конструкция на неговите стихове, за уменията му да постига поетиката си, отлята в строен класически стих, за образната му система, обсебваща с вътрешна лекота огромни пространствени и времеви дълбочини. Във всичко това е втъкана и способността на тази поезия да разказва. Но наративността при Георги Борисов не е щадяща за читателя пауза, напротив – тя е винаги добре наточеното хладно оръжие, укрито в дрехата на живота, тя е „кървящият нож”, с който неговият лирически човек пренася и завещава световете си. В тях ред и хаос, тукашност и отвъдност, раждане и привършеност, бит и дух са взаимно проникнати – в стихийност. Но стихийност, родена не от внезапността, а от бавното, (с)мътно прииждане. Тътнежът му можем да чуем почти навсякъде из неговата лирика.

С тази и такава сила Георги Борисов продължава да пише поезия. С нея пренася в световете на измамната ни днешност метаморфозните нови вариации на стари митологични сюжети. Откривателства. Обезсмисля мимолетното. Извръща поглед от лекомислени редове и строфи. И обича – несантиментално и на гневно разстояние от изтощените илюзии.

Александър Йорданов:

При пръв прочит притчовостта на тези стихотворения обърква, сму­щава. Намираме се на границата между съня и реалността, думите придобиват магически смисъл, опит­ват се да изразят не реални карти­ни от човешкото житие-битие, а сложни и нееднозначни духовни послания, чисто психологически инвенции. Лека-полека обаче стихове­те се проясняват, започват да се самообясняват, тяхната символика „просветва“, освобождава се от притчовия пласт. Образите и библейски­те понятия постепенно разтрогват своята митологична обвързаност, за­почват да говорят с езика на съвремието, да показват и назовават неща, които вълнуват, будят мисълта, очакват реакция. Някъде тази прозрачност на внушенията се чувства по-осезаемо.

Стихотворенията на Георги Бо­рисов съдържат в себе си няколко „текста“ или казано по друг на­чин, техният смисъл е несводим до една идея, до едно изказване, до един образ. Те будят асоциации, но не предлагат готови истини. По един начин те могат да бъдат разбрани, ако в центъра на възприемането поставим притчово-библейската им обвивка (свое място тук имат сим­волите три и седем, хляб и вино, пшеничено зърно, обърнатият мит за Йона и т.н.), ако видим в тях послания, разкриващи едно търсещо, неспокойно, винаги условно и многозначно репликиращо „живата дей­ствителност“, съзнание. Но няма да бъде излишно и разбирането, кое­то ще проникне в психологическата им наситеност, ще открие особеното усещане за двойственост на света и човека, за разтрогнатото духовно общуване, за разноезичните езици, на които говори съвременният чо­век, за отчуждението вътре в нас и извън нас. Още по-убедително ще бъде тълкуването, което ще об­върже смисъла на стихотворенията с особената пантеистичност на въз­приятията у този поет, с неговата фурнаджиевска чувствителност. Ло­гиката подсказва и за едно „чисто“ естетическо възприемане на твор­бите в техния гротесков, иронично-сатиричен план, като внушение за неудовлетвореност, ранимост, неуютност, като мрак и фалш на зем­ното ни съществуване. Прелюбопитен би бил и акцентът върху семан­тичните напрежения на времето и пространството в стихотворенията, акцент, който да обясни непрестан­ните противопоставяния „тук и от­въд“, „светлина и мрак“, „връх и пропаст“, „отгоре и отдолу“, „земя и небе“ и т. н.

Опитвам се да подскажа, че пред нас е една богата и разнопосочна в своите внушения поезия, че тя по­ражда смисъл, а не затваря в гото­ви образи смисъла на живота. И няма съмнение, че това я прави трудна, нелека за интерпретация и възприемане, но заедно с това и интригуваща, привличаща, очаква­ща равностойност на приемането й, жадуваща за приближаване, а не за нехайно загърбване.

Асен Валентинов:

Георги Борисов винаги е писал от името на природата и в този смисъл неговото вътрешно аз никога не му е принадлежало напълно. Животът му на земята винаги е бил неразривно свързан със скритото му присъствие в отвъдното. Без него животът би бил още един затвор, още един капан за светлината. А разтърсващият бездните му глас просто не би могъл да съществува.

Стиховете на Георги Борисов са стихове на един дух, който от толкова дълго време се рее из космоса, че вече е забравил земните си години. Съвсем естествено е лириката му да се промени, да стане по-метафорична. Но тя продължава да ни изненадва с действеността и пъргавината на глаголите си, с първичните си сравнения, идващи сякаш от дъното на земята.

Валентина Радинска:

Светът на Георги Борисов, който постепенно се надига пред очите ни като изплувал от водите древен град, не е тесен и задушен. Напротив ‒ когато зат­вориш книгата, оставаш с чувството, че не само си чел стихове, но и си слушал прекрасна музика, гледал си необикновени картини, бил си в далечни земи и светове. Тази искряща вселена от образи и знаци омагьосва, нещо повече ‒ тя одарява. Защото Г. Борисов е щедър поет, той залива читателя с човешката и творческата си всеотдайност, слага в краката му всички богатства, с които разполага, споделя тайните си.

Става ти просторно и богато от тези стихове, от мъжествената им простота; странни аромати те лъхват, непознати звуци те докосват с невидимите си крила. Редовете пеят, и междуредията пеят! И пред тебе е светът в неговата цялост, светлина и хармоничност!

Румен Леонидов:

Класическият стих, който при мно­зина събратя по перо е доведен до пла­чевното състояние на естраден текст, тук е на завидна пластична висота, ху­дожествено аргументиран, уверен, енергичен, с „вътрешно самочувст­вие“... Глаголът при Борисов като главно действащо лице е много ди­намичен, плътен, максимално натова­рен с емоционална температура ‒ ме­ся, бих, сякох, смуках, мля... Детайлите в тези стихове са почти винаги много точни, сигурно поставени, естествени, те помагат на мисълта да бъде още по-подвижна, макар и рядко изречена докрай. „Чисти“ образи и метафори липсват, рисунъкът е необикновено из­разителен, опредметен, релефен, но със строго ограничена цветова палитра ‒ от черно и бяло, сиво, синьо и черве­но, ‒ стихията синя, посивяхме от страх, черен въртоп, посиняла уста, до синьо остригани кожи, въздуха черен, безкрая червен... Този вид „живописна графика“ е само „зримото поле“ от по­езията на Борисов, подкупваща със своята простота, лекота на рисуване и „плашеща“ с дълбочината на внушенията си, с „демоничните“ си, енигматично-катарзисни състояния... Зад реалните изображения се усеща „тътенът“ на нещо идващо или предстоящо, за нещо невидимо, но кръжащо около лирическия герой на „Врати“, като дух за мъртъв баща, като страшната сянка за съвестта, като нематериален двойник наблюдател....

Борисов не ни предла­га своите емоции, а по-скоро емоцио­нално нагнетените си мисли, той раз­казва в стиховете си, но не споделя, не се изповядва, съобщава ни неща, които са непреводими за първата сигнална система, за любителите на полуфабрикатното словотворчество. Борисов е овладял заразяващата сила на хипнотичното въздействие ‒ подсъзнанието на читателя приема внушенията му, но съзнанието не винаги е готово „да пре­глътне“ алогизмите, гротеските, смели­те в художествено отношение обрати, метафорите на отделните „кадри“...

Подхо­дът на Борисов към човека е аналити­чен, за него той е обект и субект, ав­торът ту е в него, ту изскача отстрани, ту проследява въртенето на човека око­ло себе си, около земната му и неземна ос, „пада“ пред неговия възход и се из­дига над неговото падение, съпреживява жестоката му участ да бъде единст­веното и страшно самотно разумно съ­щество във вселената... Поетът прематериализира своята персона ‒ в прах и дим, в бивол, в Йона, в бог, в море, в мъртвец, във врата между световете...

Героят на Борисов страда физиче­ски от чувството си за вина, вина, коя­то носи само будният човек, зрящият, виждащ по-далеко от своя нос... Вина­та пред съвършенството на майката, на майката-природа, вината пред детето, детето-цивилизация, вината пред вели­чието на мъртвите прародители на чо­вечеството и пред тези, които някой ден ще се завърнат пак, когато няма да ни има...

Снежана Иванова:

Има поети, чиито стихове харесваме и четем с удоволствие. Има поети, чиито стихове не разбираме. Те просто ни стъ­писват и предизвикват. Има поети, които изобщо не четем. Със сигурност Георги Борисов не принадлежи нито на една от тези категории. Неговата поетична все­лена, уникална сама по себе си, обема и обзема времепространството на цялата човешка (пред)история, територии, дос­тижими единствено в сънищата и праспомена.

Бойко Ламбовски:     

От тези строфи пръскат искри на ужас, болка и опиянение и оформят карнавала на поредните прозрения - за гибелта на езика, на вярата, на смисъла. Смъртта има главна роля, макар че тя не е нов обект в изпълнените му с образни конвулсии конструкции. Само че сега тя не е диктаторски символ (както например във "Врати"), нито митологична пиктограма, както е в "Оставете човека"... Не е и пълното с метафизично напрежение предчувствие за нейната обратимост и заменимост в "Живият бог"...Смъртта в "Точно в три" е здрава и сурова реалност, която идва с походката на любовта миг преди душата да я види с вътрешния си взор "с глава на лъв и женско тяло", по-страшна от сфинкс, защото е по-динамична от всичко живо.

Мрак, но и прозрачност има в "Точно в три", а между полюсите на авторовия трагизъм тече ударно живата сила на философското проницание. Предимство на книгата е високата стихова култура, и самата книга определено е успех както за самия Борисов, така и за новата ни поезия.

Александър Секулов:

С книга като "Излизане от съня" се остава в литературата. Там са книги, които разширяват поетическия език. Колко е възхитително това!