Как е възможно много, и то наистина много хора, които са живели в един тоталитарен режим, без да са имали достъп до привилегиите и благата му, да изпитват носталгия по него?
С посредничеството на една възрастна жена, която разказва живота си, авторът се опитва да деконструира механизмите на носталгията и да разгадае тази психологическа енигма.
Историята започва десет години след падането на Чаушеску и малко преди общите избори. Емилия Апостоае, пенсионерка, чийто активен живот е минал във времената на "народния" режим, получава телефонно обаждане от дъщеря си Аличе, емигрантка в Канада, която я убеждава да не гласува за бившите комунисти. Този разговор, последван от други спорове, хвърля Емилия в истинска криза на идентичността, от която тя се опитва да се спаси, като си припомня миналото и да намери оправдание за носталгията си към него пред дъщеря си, а и пред себе си. Така, заедно с нея ние се връщаме в детството и младежките й години, навлизаме в ритъма и проблемите на всекидневието по времето на диктатурата.
Постепенно пред нас се разкрива "нормалността", изградена от режима и неусетно преляла се във времето - една нормалност, по която Емилия тъгува, но от която читателя го побиват тръпки. Дан Лунгу не обвинява, а по-скоро съчувства: той описва жестокостта на злото, което е станало банално, като в същото време запазва достойнството на персонажите си. Описанието изобилства със знакови и в същото време навяващи спомени детайли, но нито за миг не изгубва от погледа си общата картина.
„Червена бабичка съм” е повече от един разказ – това е музей от хартия на живота в тоталитарното общество, сборник с политически хумор и урок за неизмеримостта на човешкия опит.
Книгата е преведена на седем европейски езика.
Жанр | Белетристика |
Размер | 13 х 20 cm |
Страници | 184 страници |
Подвързия | Мека подвързия |
Език | Български |