Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В зората на прехода към демократично общество у нас след 1989 г. реабилитацията на маргинални автори и произведения претърпя бум. Литературната карта постепенно промени своя мащаб, отбелязвайки „нови" и „нови" феномени, които до този момент са били принудителни - по идеологически причини - слепи петна в литературното ни мислене. Нанасянето на подробности обаче ни най-малко не промени дотогавашните напрежения между център и периферия. Центърът си остана център - само периферията се обогати значително повече. Ние продължихме да четем периферията тъкмо през каноничните вече твърдения на центъра.

Тук обаче предприемаме друг подход: ще се опитаме да четем центъра през твърденията на периферията. На практика да го препрочетем, за да активираме отново вече вкаменени от натрупаните години, академичната наука и учебникарската индустрия напрежения. Но и доколко изобщо съществуват памет за тези напрежения? Памет за стълкновенията между д-р Кръстев и Йордан Маринополски, между Пенчо П. Славейков и Йордан Маринополски? Паметта услужливо свежда мненията на Маринополски до "изцепки" ...

Нашата литературнокритическа памет крачи с победителите. Йордан Маринополски обаче е от победените. Затова целта на следващите страници е да се опитаме да установим хронологията на едно литературно и човешко поражение. Това не може да бъде установено само през съчиненията, публикувани в многотомните издания на класиците, както през тъничките, никога непреиздавани брошури на нашия герой Маринополски.

Тук на критиката ще гледаме преди всичко като на последователно усилие, което се проявява в практиката - преди всичко през литературните и обществено-политическите вестници и списания. Но тя осцилира между автори и произведения и благодарение на познати и непознати писма, както и на мемоари за междуличностни катаклизми, възходи и съкрушения.

За всички герои на тази книга литературата, е била живот, Животът.

Критиката е била дробовете, чрез които диша литературата.

"Какво се е случило, та този, който е обещавал да стане най-видният български литературен критик, днес е напълно невидим?"

Дали това се дължи на неговата изключителна скромност, или има и други причини... Прочитът на полемиките от миналия век е направен тъкмо през императива на Маринополски за "искреност" в критиката. И досега авторите от периферията се четат през станалите вече канонични твърдения на центъра. Изследователят обръща перспективата и се опитва да чете обратно: да прочете центъра през твърденията на периферията."

(Евелина Белчева, "Среща във времето на двама критици", LiterNet, № 12 (241)/ 2020)

"Реабилитирането на един забравен писател и критик е трудна, макар и интригуваща и благодатна дейност. Превратностите на последните десетилетия в България не са успели да заличат напълно следите на един очевидно низвергнат от предишната политическа власт творец, но все пак отправят сериозни предизвикателства пред изследователя, който трябва да разчита на добри детективски умения, за да открие малкото оцелели творби, снимки, писма из прашните архиви на българските музеи и библиотеки или в домовете на останалите наследници, да намери свидетелствата за съществуването на един обикновен човек с необикновена съдба и да повярва, че има нужда от неговото възраждане. Дали затова са достатъчни любовта към науката или изследователското любопитство, като че ли не е толкова важно, както и дали настоящата литературна критика ще припознае интересен събрат в образа на Маринополски. По-значимото е, че книгата съумява да постави наново в публичното поле моралната категория на искреността – така нужна, но и отсъстваща днес – в литературата, медиите, обществото."

Мария Попова, Newmedia21.eu, 18 януари 2020