Не отвръщай лице, Господи

Стиховете в тази книга можем спокойно да наредим в редиците на социалноангажираната поезия – една форма, която крие рискове и подводни камъни именно поради дългогодишната си традиция (амортизация), поради скепсиса на модерното време, че поезията ( изкуството) може да промени света. Всъщност тя не се и опитва.
Острорефлексивна към социума, тази поезия е знакова в творческото развитие на авторката с няколко неща: появява се след завръщането на Ружа Велчева от Америка, след началото на световната финансова и икономческа криза; след антологичната й книга „Пустинята на времето“ (2006) и „Благословената река на спомените“ (2009) – книги, в които доминира носталгично-споменната и екзистенциална проблематика; след „Калифорнийски балади“ (2005), „Любовни досиета“ (2003), „Полетът на кондора“ (2002) – връщайки лентата назад – от новата стихосбирка ще трябва да игнорираме и баладичното чувство, любовта в нейния вдъхновяващо-чувствено-еротично-платонически план, екзотиката на далечно-чуждото и патоса и възторга от преоткриването на света, героиката и романтиката на едни отминали времена...Не. Тук ще открием един зев, ще паднем в пропастта, породена от кризата – материална и духовна.
Взети сами за себе си, заглавията на кратките (предимно) лирически късове провлачват основната тематична нишка, христоматийно позната от времето на Смирненски: „Вик“, „Битие“, „Уличното псе“, „Меню за бездомници“, „Модерен ресторант „България“, „Телевизионна реклама“, „Цирк „Родина“, „Коледа“, „Болка“, „Селските гробища“, „Прозрение“, „Псалм“...Резонно в началото е „Вик“ - почти оня „Вик“ на норвежеца Е. Мунк, но не съвсем; това е българският вопъл от злощастната съдба на Прехода, който оптимистично обаче финализира в апел за борба, „докато надежда още има“. Лирическият герой е предимно от ъндърграунда – бездомник, пенсионер, просяк, цигане но и творец – художник, жива твар – улично псе, врабче, всяка част от природата, народът като еманация на евреите, бродещи в пустинята. Не е случайно, че в книжката са намерили място и две стихотворения от предишни книги - „Вик“, за което стана дума, и „Коприва“ - оная великолепна метафора с калифорнийската коприва, викаща спомена на изгнаника за родината като вик, болка и съхранено достойнство. И тук стиховете са с изчистена форма, директност на изказа, недоизказаност, бягащи от игривото метафорично въображение, което обаче присъства като асоциативно докосване до спомените за минали „белези“ от живота, но най-вече заровени в настоящето, задаващи реторични въпроси. Все пак в тези стихове липсва злоба, те са християнско всеопрощаващи, религиозни не толкова по форма, колкото по съдържание ( близки до мисълта на Св. Игов от „Коледите на моя живот“ в книгата му „Привечер“: „Моето християнство има културноисторически и естетически смисъл, а религиозността ми е чист трансцендентален трепет. “). Те са смирени, но не примирени с нелепата ни безпътна участ, те вярват в Кръста и Жертвата на Сина, но търсят вярата, която днес „не намира храм в душите ни“, те са последна молитва за сили „да пребродим пустинята“. Защото в противен случай „ прозрението“ „Докато умният се намъдрува, лудият се налудува“ ще се окаже невярно, ще се обърне наопаки. „Докато...“ - недвусмислено завършва стихотворението „Прозрение“. А ние ще завършим оптимистично с финала на последното - „Псалм“: „Амин!“