А жадувахме Феникс

Това е книга за неутолимия човешки дух, вечният му стремеж за човешка и социална справедливост, за моралната извисеност на духовността над вулгарните човешки страсти и низки влечения, за тържеството на духа над непобедимия нагон, за нравствените послания на миналото и кривите огледала в зрението на политическата обремененост, която поради генетичната си увреденост страда от късогледство или от далтонизъм.
Заедно с насладата от прочетеното, с тази книга Петър Доков отново затвърждава убеждението, че е бил и си остава по вяра, дух и принадлежност далечен и близък потомък на Балканджи Йово. А по волята на съдбата е успял да извърви и два от маршрутите на Щастливеца Алеко. В днешните “изкривени времена” е нравствен подвиг да намериш сили в себе си след като си стигнал веднъж до Чикаго да се върнеш “и назад”. И да се обърнеш без гняв, но с болка отново натам, където си бил излъган, че земята е обетована.
И пак стигаме до Добрата Стара Книга – Библията. Добра, защото е Стара или Стара, защото е Добра? А може би защото е Книга на книгите, в която има и Песен на песните.
Но за брадатите варвари това едва ли има значение. И няма смисъл да оспорваме Кавафис. Варварите винаги пристигат в понеделник. Защото за тях годината е от понеделници. И под оставените от нашествията им руини и пепелища, жадуваната птица Феникс може да възкръсне само в митологични времена. В реалните конкретно-исторически времена, след оттеглянето на варварите, на ход винаги са били набезите на лешоядите.
Преведено на днешния глобализиран език – след Четвъртата власт идва неизбежната Пета Колония. И започва пировият час на лешоядите.
Това прочетох в Опус шести на Петър Доков.