Рядко автор е писал с такава всеотдайност, постоянство и страст като Мирча Картереску, когото никой и нищо не може да отклони от литературния му път. От дебюта си със стихосбирката, „Фарове, витрини, фотографии“ през 1980 г., независимо от възрастта, сцената и времето, през което пътува, този писател, за когото литературата е единствената религия, безмилостно пише книги с поезия, проза и есета, винаги дава всичко, което има, разширявайки границите на литературата, за да донесе на читателите едно безкрайно, непредсказуемо приключение, пълно с изненади и уникални награди.

Много от книгите на Мирча Картареску изглеждат по времето, когато са издадени, „върховното произведение“, коронното постижение. „Левантул“, епосът на цялата румънска литература, шедьовър на въображението и поетичния език, изглежда финалът на поредицата от поетични книги, които вече са превърнали Кертереску в най-важния поет на 80-те години. Сред новелите му, които по времето на публикуването им се отличават от всичко, писано някога в Румъния, „Носталгия“ бележи най-големият преход, най-голямата трансформация в неговата литература. Тази книга, една от малкото наистина култови книги в румънската литература (десет издания за три десетилетия), разчиства пътя за прозата на Картареску. Докато мнозина вярват, че писането му няма как да стане по-добро, излиза „Травести“, най-недооценената му книга; недооценена, защото от този малък роман всъщност се ражда голямата трилогия „Ослепително“. Колкото и амбициозен, сложен, монументален и невъзможен да изглежда първоначално проектът за трилогията, в края на десетилетието, в което той също е писал и публикувал други книги, а и в периодиката, Мирча Картереску успява да даде окончателното очертание на изображението на пеперудата след 1500 страници, което за някои читатели, както и за немалко литературни критици, се оказва литературно усилие извън техните възможности.

Много хора казват, че „Ослепително“ е нечетима книга (самият герой го казва, като риторичен похват). С течение на времето стана ясно, че това твърдение е всъщност едно красиво отдаване на почит. С течение на времето цялата тази монументална и „нечетима“ трилогия е преведена на седем езика, което я прави абсолютен рекорд за румънската (а и не само) литература. Ако се прибавят и десетките големи международни награди, които Картареску е спечелил през последното десетилетие, можем да се каже, че Мирча Картереску е, с много голяма преднина пред останалите, най-представителният образ на румънската литература.

И така, с цялото бреме на успеха (усилията за промотиране, творческия труд, очакванията на публиката и завистта на колегите), Мирча Картереску се справя добре с моментите на всяка своя велика книга. Той нито веднъж не е хванат в капана на гравитацията на нито една от тях, въпреки че всяка една от тези книги би била достатъчна за цялостно творчество на който и да е автор. След всяка негова велика прозаична книга винаги изглеждаше, че няма какво да се напише, няма какво повече да се очаква и да се иска от писателя. Но след "Носталгия", Картареску пише "Ослепително", а след "Ослепително" – „Соленоид“. Така че с право бихте попитали: от къде, как и защо?

"Соленоид", подобно на "Ослепително", се разкрива под формата на ръкопис. Този път обаче този, който казва „Аз“, е неуспешен писател, а книгата му, неговият непубликуван и не подлежащ на публикуване ръкопис, е следствие от неуспех: стихотворението „Кадерея“, прочетено в читателския клуб, където Големият критик би трябвало да подпечата литературната му кариера, претърпява неуспех, и амбициозният младеж продължава живота си в във възможно най-трудната анонимност, озарена обаче от един блестящ ум в един необикновен свят. А стихотворение, наречено „Кадерея“, съществува: то е прочетено в поетичния клуб, воден от Николае Манолеску, има успех и впоследствие е включено в тома „Фарове, витрини, фотографии“, който стартира необикновената литературна кариера на Мирча Картареску.

Тази продължаваща неяснота между автора, неговото алтер его и неговия читател се излъчва на всяка страница на "Соленоид", проектирана и създадена като алтернативна измислена вселена на литературните произведения на самия Мирча Картареску. Една шега с литературната конвенция.

„Соленоид“ извлича герои, сцени и разпознаваеми моменти от другите велики творби на Картареску, фикционализирани в огледалото. Наподобяващ планета, корпусът на творчеството на Картареску се състои от винаги задълбочаващи се, последователни, въображаеми слоеве, всеки от които има различен биографичен компонент. Казано по-просто, главният герой на „Соленоид“  пише анонимно в своя дневник, който в друго, измислено измерение вече е написан в няколко литературни форми, включително като дневник. Фатално. Соленоид попада в ръцете на читателите, които четат стихотворението "Кадерея" и разказа REM, и романа "Травести", и списанията и трилогията "Ослепително", и се събужда като мета-герой и свидетел на двете измислени измерения на Картареску, едно „истинско“ и едно „алтернативно“: читателят на дневника от неуспешния писател е и читателят на произведението от успешния писател, който прилича на Картареску.