Много преди Пабло да ме намери

„В тези стихове има ласкава стихия...“ (Марин Бодаков)

Бране на праскови

Цяла нощ вървях сред прасковените дървета
и избирах най-светлите и твърди праскови –
млечносиви малки луни;
плодните дървета бяха едноцветни,
сребърни ручеи трептяха сред дърветата.
И бях момиче, и гърдите ми бяха в своята градина.
Нямах стълба,
имах само едно дълго търпение с осветени ръце
и очите на звездите, които се движеха през мен,
както водата се движеше през дърветата с шепот –
учудва я това свръхлунно скупчване,
всички тия луни по дърветата, в небето, гърдите ми;
слагах прасковите в студената вода на езерцето,
цяла нощ ръцете ми въртяха плодове, галеха луни,
цяла нощ нагоре по стълбата и надолу,
сякаш влизах в хиляди врати,
цяла нощ гърбът ми бе стрелка, сочеща небето.
И тогава денят се смили –
от далечните поля на звездите дойде сутринта
и в мен се струпа умората,
която само камбаната притежава,
точно след като е замлъкнала, преди металът
да започне да трепти под следващия удар на дългия ù език.
Светлината долетя над овощната градина.
Ручеите бяха сребърни и не бяха,
а езерцето – виждах, докато полагах
последната праскова във водата – пълно с риба и очи.
И се отправих към покоя от северната страна на къщата
където само мъхът се чувстваше достатъчно сигурен, за да расте;
дълбока, буйна, влажноогъната четка от смарагд,
тежка като козината на нощно животно,
за което утрото е време на покой.
И стоях в симетрията на две черешови дървета,
много преди Пабло да ме намери (или аз го намерих).
В този миг, в мига на разсънването
научих вкуса и структурата на меланхолията –
усещането за океан, който се влива в пещерите на сърцето ми.
От южната има две внушителни крушови дървета;
пчелите се събират там, лакомо се вкопчват в нападалите плодове,
и чакат
да вмъкнат бодливите си пръсти в нежното стъпало на дете,
което няма да заплаче, което само ще жалее
внезапното им ужасно погиване.