Иван

Иван Вазов

„Патриарх на българската литература”, „народен поет”, „хроникьор на една епоха”...

Иван Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където се запознава с живота на българската емиграция. Пише стихове в патриотично-просветителски дух и публикува в печата. Работи като учител и преводач, след Освобождението - редактор, публицист и критик, културен деец, министър на народната просвета.

През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и др. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), "Драски и шарки. Очерки из столичний живот" (1893-1895), първият български роман "Под игото" (1894), следва романът "Нова земя" (1896), сборниците с разкази "Видено и чуто" (1901), "Пъстър свят" (1902) и др. Произведенията на Иван Вазов създават основата на българската литература в почти всички литературни жанрове, като очертават и редица от класическите й върхове - повести ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедии ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемата "Грамада"... В тематично отношение творчеството на Иван Вазов е изключително разнообразно. Сам себе си определил като хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до края на живота си. Умира през 1921 г.