Бостън от 18 век и антиваксърството

Начало Блог Бостън от 18 век и антиваксърството

Как Бостън от 18-ти век
се бори със съпротивата срещу ваксините

Уроци, извлечени от отминали времена

Ерик Уайнър • Време за четене: 9 минути

Карикатура, показваща как д-р Е. Дженър поставя ваксина за едра шарка

Смъртоносен патоген. Животът се преобръща. Икономиката е съсипана. Затварят се училища. Разработена е чудодейна ваксина, но недоверието към нея е широко разпространено. Хората са разделени. Спорове. Заплахи за насилие.

Годината не е 2021, а 1721. Мястото е колонията в залива Масачузетс. Съпротивата срещу ваксините не е нещо ново. Тя е стара колкото самите ваксини. И неприязънта към тях започва от една груба, но ефективна форма на имунизация, за първи път практикувана в Бостън – точно преди три века.

Така че, всичко това сме го виждали и преди, и има доста поуки, които можем да извлечем от войните за ваксините в Бостън.

И тогава, както и сега, болестта идва от чужбина. На 22 април 1721 г. британският търговски кораб Seahorse акостира в пристанището в Бостън. Още на следващия ден един от членовете на екипажа показа признаци на едра шарка и, както било обичайно, е поставен под карантина. Независимо от това, „петнистото чудовище“, както наричали едрата шарка, проникнала в града, и то с опустошителни резултати. Тя убила стотици бостънци, почти една десета от населението, предимно от най-уязвимите – най-младите и най-възрастните.

Тогава, както и сега, съществувало правилото на шестте фута (препоръчваната социална дистанция за COVID-19 в САЩ, Бел.пр.), макар и много различно от днешното. Всяко семейство, в което имало заразен човек, трябвало да издигне стълб, висок най-малко шест фута (183 см), с червено знаме на него, на което пишело: „Господи, смили се над тази къща“. Градският съвет дори ограничил звъненето на погребалните камбани в опит (оказал се напълно неуспешен) да предотврати пълната паника. Тогава, както и сега, онези, които разполагали със средствата да избягат към относителната безопасност на провинцията, го направили. Тогава, както и сега, Харвард преустановява занятията.

Бостънци се чувствали безпомощни. Никой не знаел какво всъщност причинява болестта. Духовниците твърдели, че това е проява на Божия гняв. Други обвинявали „миазмите“, гнилостните газове, излизащи от подземията. Несигурни как да се предпазят, някои прибягвали до методи, използвани в предишни епидемии: запушвали носа си с тютюневи листа, провесвали торбички с камфор на шията си, миели раните на болните с овчи тор. Десетте лекари, с които разполагал Бостън, били също толкова озадачени, поне в началото.

Това, което се случва по-нататък, е една невероятна история с невероятни герои, включително пастор енциклопедист, африкански роб и британска благородничка. Историята включва и дезинформационни кампании, хвърляне на огън (образно и буквално), статистика и кралска битка за това кой може да определя политиката на общественото здравеопазване. В крайна сметка, това е история на надеждата – за първите колонисти, но и за нас.

В стария Бостън, Котън Мадър бил като самостоятелен властови център, като природна сила. Всички го познавали, макар че не всички го харесвали. Той бил известен – по-скоро печално известен – с ролята си, която изиграл в съдебните процеси в Салем около тридесет години по-рано; точно той призовал съдилищата да екзекутират набедените за вещици жени. Но до второто десетилетие на новия век Просвещението вече е взело връх и Мадър, амбициран да поеме председателството на Харвардския колеж, се е променил много – и в сърцето, и в ума си.

Всъщност Мадър винаги се е интересувал много от науката. Което изглежда странно за някой, който е помогнал да бъдат изпратени Салемските „вещици“ на смърт, но такива са били противоречията в „Епохата на експериментите“, както Бенджамин Франклин нарича това време.

Идеята, че бихте могли да предотвратите заболяване, като го причините, изглеждала абсурдна на лекарите, както и на много обикновени хора.

Когато избухва епидемията от 1721 г., Котън Мадър си спомнил разговор, който провел години преди това със своя роб Онисим. Когато Мадър го попитал дали някога е боледувал от едра шарка, Онисим отговорил „и да, и не“. Както си спомня Мадър: „Той ми каза, че са му направили операция, която му дала нещо от едрата шарка и щяла го защити завинаги от нея. После добави, че този начин често се използва в Западна Африка.“

Матер докладвал за този разговор пред Лондонското кралско общество, обяснявайки техниката. Лекарят вземал гной от човек, заразен с едра шарка, и с помощта на ланцет я вкарвал под кожата на здрав човек, след което изолирал заразеното лице в продължение на няколко седмици, докато то е заразно. Мадър отбелязва в дневника си от май 1721 г., че инокулацията може да е нова за американските колонии, „но колко Живота биха могли да бъдат спасени от нея, ако се практикуваше?“ Той писал на десетте бостънски лекари, призовавайки ги да възприемат този метод, като се обръща както към техния алтруизъм, така и към личния им интерес. „Има толкова много хора, които биха дали големи суми, за да спасят живота си, за да избягнат Опасностите на тази ужасна Беда.“

Никой от лекарите не обърнал внимание на молбите на Мадър. Освен един. Забдиел Бойлстън, 42-годишен лекар и хирург, който живеел в Док Скуеър, в сърцето на града. Бойлстън имунизирал десет членове на домакинството на Мадър, включително 13-годишния син на пастора. Така започва първата имунизационна кампания в западното полукълбо. (Бойлстън се занимава с инокулация, както се наричала тогава, но технически не с ваксиниране. Този термин се появява, когато през 1796 г. Едуард Дженър разработва ваксина срещу едра шарка, получена от крави. На латински крава е vacca, т.е. "вака". Ваксината на Дженър, за разлика от грубата форма на инокулация на Бойлстън, не предизвиква дори лека форма на едра шарка, нито пък временно заразяване. Концепцията обаче е същата: инжектиране на малка доза активен патоген, за да се задейства собственият имунен отговор на тялото.)

Впечатлен от резултатите, Мадър изпратил друго писмо до лекарите в Бостън, в което хвали тази нова „Прекрасна практика“ и призовава за широкото й използване. Междувременно д-р Бойлстън се опитал да спечели колегите си по научен път. Той ги поканил да наблюдават неговите техники и напредъка на пациентите му и да си направят свои собствени заключения. Те отказали, защото смятали, че процедурата ускорява разпространението на едрата шарка, вместо да я ограничава. Скептицизмът им бил разбираем. Идеята, че бихте могли да предотвратите заболяване, като го причините, изглеждала абсурдна на лекарите, както и на много обикновени хора.

Залпът, с който започнали първите ваксинни войни, току-що бил изстрелян. Хората от двете страни на разделителната линия си разменяли обиди по улиците и в пресата. Общественото здраве за първи път станало предмет на обществено обсъждане и дебат.

Много граждани обвинили д-р Бойлстън, че умишлено разпространява болестта, която твърди, че предотвратява. Някои призовали за ареста му, а други заплашили, че ще го линчуват. Наложило се добрият лекар да се покрие за известно време.

Голяма част от злобните нападки е насочена към Котън Мадър. (Очевидно изгарянето на вещици било ОК, но ваксинацията отивала твърде далеч.) Една нощ някой хвърлил самоделна граната в къщата на Мадър, придружена от писмо: „Котън Мадър, куче, мамка ти! Ще те инокулирам с това; с едра шарка за теб.“ Гранатата не се взривила. Мадър обаче упорствал в призивите си за ваксинация, като разбунил не само медицинската общност в града, но и много хора в Църквата, и платил цената за това – президентството на Харвард му било отказано.

Грозните борби около инокулацията били почти толкова обезсърчаващи, колкото и самата болест, отбелязва историкът Артър Туртелот в коментар, който все едно отразява днешните прения за и против ваксините: „Болестта все още не намалявала след всичките горчиви думи, и градът вече бил толкова уморен от разправиите, колкото и от смъртта.“

Процедурата не била без рискове. Понякога лекарите неволно пренасяли други заболявания като сифилис и туберкулоза. Някои от ваксинираните починали, включително Джонатан Едуардс, проповедник и основател на религиозното движение от 18-ти век, известно като Великото пробуждане. Но като цяло тази процедура била забележително ефективна за предотвратяване на разпространението на едрата шарка, подобно на днешните ваксини срещу Covid, и държала хората извън болниците и моргите.

Когато епидемията най-накрая утихва, повече от половината от 10 700 жители на Бостън са заразени с едра шарка. Почти 900 са починалите, но тогава, както и сега, те са почти стопроцентово от от неваксинираните (или неинокулираните). Четиринадесет процента от неваксинираните починали, докато смъртността на ваксинираните била само два процента. Бойлстън и Матер всъщност провели първото грубо клинично изследване, използвайки статистически данни за измерване на ефективността на новата медицинска процедура.

За съжаление, знаем много малко за истинския герой на тази история: Онисим, африканският роб, който първи просветил Мадър за ваксинациите. Той е отвлечен от родината си и докаран в американските колонии през 1766 г. Името му при раждането е неизвестно. Мадър го нарекъл Онисим, на един роб, споменат в Библията. Името означава „полезен“ или „помагащ“ на гръцки. Най-маргинализираната част от обществото – поробени хора, затворници, жени – доброволно или не (обикновено не), са павирали пътя за напредъка на медицината, който днес приемаме за даденост. Едва сега те получават заслуженото си признание.

Инокулацията може да е била коренно нова концепция на Запад, но е практикувана другаде от векове. В Китай съобщенията за инокулация от едра шарка датират от 1000 г. пр. Хр. Едва през 1700 г. обаче Западът научава за тази техника. Британски служител от източноиндийската компания пише на началниците си в Лондон за китайската практика на „засаждане на райските цветя“. Китайските лекари събират струпеи от едра шарка от заразени хора, изсушават ги, и след това с помощта на тръбичка издухват спорите в ноздрите на здрави хора, което предизвиква лека форма на едра шарка, но и имунитет. В Индия е използвана малко по-различна техника. Лекарите там правели плитки разрези в кожата на здрав човек, след което поставяли в разрезите малки количества струпеи или гной.

Лейди Мери Уортли Монтегю, съпругата на британски дипломат, командирован в Константинопол, е тази, която представя техниката на Запад. През 1717 г. тя пише на приятели в Обединеното кралство за посещение на „инокулационни партита“, където жени, опитни в техниката, пристигат с торба изсушени струпеи от едра шарка, както описва историкът на медицината Стенли Фингър: „Те отварят вена с голяма игла и вмъкват в нея толкова инфекциозен материал, колкото може да се задържи на главата на иглата“. Тази процедура се повтаряла няколко пъти, след това раните се превързвали и инокулираното лице било изолирано за няколко седмици, докато е заразно. Обикновено се развивала лека форма на едра шарка, но човекът получавал имунитет за цял живот. „Присаждане“ се наричала тази процедура, преди да започне да се използва термина „инокулация“. Той произхожда от латинското „in ocularem“ или „даване на очи“, както при имплантирането на пъпка или "око", както го наричат градинарите, от едно растение на друго. Също като градинари, тези ранни инокулатори пресаждат пъпките на ваксината срещу едра шарка от един гостоприемник на друг.

Лейди Монтегю била впечатлена от резултатите и се опитала, в началото безуспешно, да убеди други западняци, живеещи в града. Но тя упорствала, и като благородничка, имала влияние. През 1718 г. тя най-накрая успяла да убеди скептично настроения Чарлз Мейтланд, шотландски лекар, който работел в Константинопол, да ваксинира петгодишния й син. Операцията била успешна и Монтегю приела за своя мисия да разпространява новината за тази животоспасяваща процедура. Тя направила това, като впрегнала силата на знаменитостите да влияят на общественото мнение, а за британците, разбира се, няма по-големи знаменитости от кралското семейство.

Връщайки се в Лондон, лейди Монтегю накарала Мейтланд да направи ваксина на четиригодишната й дъщеря в присъствието на лекари от Кралския двор. Малко след това били ваксинирани и децата на Каролайн, принцесата на Уелс, което довело до всеобщо приемане на практиката във Великобритания и демонстрирало как видните личности могат да помогнат да се преодолее недоверието относно ваксините.

Когато друга епидемия удря Бостън през 1764 г., градът вече е подготвен. Губернаторът нарежда на група лекари да организират инокулации, които били безплатни за тези, които не могат да си платят. След ваксинацията хората са поставяни под карантина. След приключване на карантирата градските власти дават на тези хора един вид паспорт за ваксинация, документ, в който се посочва, че не са инфекциозно болни, и не представляват опасност за общественото здраве. Сред онези, които участват в тази ваксинационна кампания, е и 29-годишният тогава Джон Адамс.

Решенията в областта на общественото здраве, които вземаме днес, водят началото си от онези ужасни времена в Бостън преди три века. Въпреки колебанията и ожесточението, тези ранни стълкновения довеждат до широко приемане на инокулацията, както и на ваксината срещу едра шарка на Едуард Дженър през 1796 г., и в крайна сметка до премахване на болестта. През 1980 г. Световната здравна организация обявява планетата за свободна от бича на едрата шарка, описвайки този етап като „един от най-забележителните и дълбоки успехи на общественото здравеопазване в историята“. Днес Дженър, а не Котън Мадър, да не говорим за неговия роб Онисим или за лейди Монтегю, се счита за пионер на ваксината срещу едра шарка, доказвайки старата максима, че „В науката заслугата е на човека, който успее да убеди света, а не на човека, на когото е хрумнала идеята.“

И все пак, тази история със щастлив край води началото си от Бостън от 1721 г., от роб на име Онисим, който разказвал една странна история, и пастор, който правел доста грешки, но пък бил непредубеден, и бил готов да го изслуша.

Превод Нейко Генчев. Със специалното разрешение на Ерик Уайнър.

Статията е публикувана във Medium.com на адрес: https://ericweiner.medium.com/weve-been-here-before-8b69bade2127