Цончо Родев е един от най-ярките представители на българската историческа проза.
Негов прадядо по майчина линия е Петър Нинчев – един от първите куриери на Раковски. Завършва гимназия във Варна, а право в Софийския държавен университет. Като син на убит от Народния съд няма право да практикува професията си и се отдава на страстта си от студентските години – литературата. Цончо Родев е автор на редица исторически романи и повести, сред най-крупните от които са трилогията за Сливен: “Тътени” (1980), “Бурята” (1986), “И стана ден” (1998); “Черният конник” (1966), “Съкровището на Лизимах” (разкази и новели, 1966), “Изпитание” (роман, 1968), “Наричаха ме Желязната ръка” (1971), “Светослав Тертер” (биографична повест, 1971), “Човекът без сянка” (1976), “Мечът на непримиримите” (1981), “Отмъстителят” (разкази, 1983), “Двама против ада” (1986), “Пиратът (С черен лъв на мачтата)” (1994). Почетен гражданин на Провадия и Сливен. Носител на наградата за литература и изкуство „Добри Чинтулов”, на краеведската награда „Д-р Иван Селимински”, на почетен знак „За граждански принос“ (2006).
В продължение на 18 години писателят изследва историята на град Сливен  и областта. Трилогията „Тътени” (1980), „Бурята” (1986), „И стана ден” (1998) е своеобразен литературен паметник на бурната история на този бунтовен български град. Не съществува друг град в страната, за който да е писан такъв епос. Но в същото време това е историята на нашето Възраждане, разказана през миналото на Сливен, като роман с голяма историческа достоверност. За романа  “Тътени” самият Цончо Родев казва:
„Нека читателят да вярва на тази книга. В нея почти няма измислени лица и съдби; говоря не само за големите фигури, които и без това са си заслужили място в учебниците, а и за почти всички ония занаятчии, даскали, слуги, чорбаджии, коняри, хайдути, свещеници и пр., които се споменават. А доколкото изискванията на романа наложиха и несъществували герои, на тях пак не подхожда определението измислени — те или имат свои исторически прототипи, или са събирателни образи и съдби на действително живели и многократно повтаряли се личности от епохата. Същото може да се каже и за събитията; разбира се, думата ми е преди всичко за крупните исторически събития, представляващи сюжетния фон на романа — те са предадени с педантична добросъвестност, но и повечето „дребни“ случки и събития също са почерпени от хрониките, църковните кондики и преданията.
И тъй, книгата в ръцете на читателя е роман, но един от онези романи, в които измислицата е направо нищожна в сравнение с достоверното, документално-истинното и… правдоподобното.“