Тя забелязваше това, което ние подминаваме — красотата на разноцветното пране, което вятърът полюшва на стар софийски балкон, песента на птица, която  не би трябвало да живее в града, но ето на — тук е и пее по-силно, отколкото в гората, може би за да надвика градския шум, или пък за да се присъедини към веселбата. Доматът, изникнал в стената на Народната библиотека…

Възхищаваше се на това, което в равнинна Финландия го няма — на планините и на виещият се към Етъра път в Габровския балкан, на главозамайващата гледка съм София и полето от Копитото.

Искрено се радваше, когато видехме работещ човек по улиците на София, а полицаите се радваха на специалното й внимание.

Радостта беше взаимна. Просто никой не можеше да й устои. По време на кратките ни разходки по софийските и търновските улици тя беше обект на всеобщо внимание и възхищение, а една руска туристка просто ни спря и помоли да я погледа малко, като възкликна искрено: „Ах, какая красота!“

Когато влязохме погрешка в някаква разкопана заради ремонтите улица, насреща ни тръгна да се кара някакъв пазач, но когато я видя, неволно се усмихна и се изведнъж се превърна в джентълмен, който се стараеше да ни упъти с цялата любезност на света. Размъкнатият и отегчен от жегата полицай до паметника Цар Освободител се стегна, изпъчи се, и до нея за снимката, за която тя го помоли, застана вече един полицай, когото всеки би харесал – симпатичен и усмихнат младеж.

По-късно щях да разбера, че вниманието й към тях се дължи на това, че във Финландия полицаите са сред най-уважаваните и обичани хора, те са държавните служители с най-висок рейтинг. Защото са го заслужили с грижовността си и със стремежа си да помагат във всяка ситуация. За корупция и дебнене в храстите е просто абсурдно да споменаваме. Единственият случай за проблем с полицията, за който Хели си спомни, е с нейно участие. След края на едно представяне на изхода я чакала полицейска кола с двама полицаи, които я заговорили. Излизащите от залата хора помислили, че полицаите искат да я задържат (което само по себе си е нелепо), събрали се и започнали да протестират. Оказало се, че полицаите са там, за да я поканят да чете стихове на някакъв полицейски празник (!!!).

С не по-малко уважение и възхищение Хели се отнася към шофьорите на големите камиони. Когато, принуден да карам зад един тир на магистралата, започнах да нервнича, защото закъснявахме, тя започна да ме успокоява и каза: „Той е по-важен от нас на пътя. Помисли си какво вози — може би хиляди неща, произведени от хиляди хора, които ще отнесе на хиляди други хора, за да ги ползват и да им се радват. Колко съдби е понесъл…“ • После ми разказа за пътешествието от 10 000 километра, което направила на автостоп с камиони, като прекосила многократно Финландия надлъж и нашир, за приключенията и за разговорите с шофьорите, мъже и жени (във Финландия това е обичайно). И за пиесата си, родила се от тези впечатления, в която герои са същите тези шофьори. Звучеше много интересно, дано имаме късмет да я видим и по нашите сцени.

Самата тя е толкова артистична… Представянията й се превръщат в представления, както всички, които посетиха двете срещи с нея в София и Велико Търново, видяха. Но представления, в които по някакъв начин участват всички присъстващи. И се забавляват заедно. Е, който дошъл, дошъл… другите могат само да съжаляват. Пропуснаха много.

Хели изглежда като човек, който е почти едно цяло с природата и естественото. Тя знае имената (дори на латински) и разпознава песните на всички птици, познава всички растения и дървета, радваше се като дете на лешниците в селската ми къща, защото при тях такива нямало… (Но се радваше и на дърводелските ми инструменти в работилницата, защото умее и обича да прави почти всичко с ръцете си). В Етъра изглеждаше и се чувстваше у дома си.

Но неуморимата Хели е и човек с огромна ерудиция. С имената на птичките ме учуди, но още повече ме учуди фактът, че знае повече от мен за Мърквичка и художниците ни от този период. След това ми се стори естествено, че предпочете да пропусне обяда и да прекара това време в Националната художествена галерия. Хората, които имаха удоволствието да общуват с нея, знаят за какво става въпрос – понякога няколко нейни думи или изречение разкриват дълбоки познания за изкуството, историята, литературата, философията… Всъщност тя е магистър по философия. Но може би единственият магистър с такава житейска философия.

Не мога да давам преценки за човек само от няколкодневно общуване с него, но ми направи впечатление как Хели възприема света и всичко в него като едно цяло, едновременно с радостта и скръбта, с красивото и грозното, с тъжното и смешното, и как умее да се радва на всеки миг, като не отхвърля нищо от това, което светът ни дава, а го цени. И заразява с радостта и позитивността си всички около себе си.

Може би това пролича най-ясно, когато тя пожела да посети гробището в селото, където живея отскоро. Опитах да я разубедя, защото знам как изглежда, но тя настоя. Каза, че има нужда от това. И там за петнайсетина минути успя да научи от мен малкото истории, които аз знам за хората, погребани там. Погали портретите на двете момиченца, удавили се заедно в реката, разпита ме как живее момчето, което карало за пръв път колата, катастрофирало, и в катастрофата загинали и двамата му родители. Видяхме гробовете на родителите на жена ми и тя ме помоли да й разкажа за тях…

И в един момент осъзнах защо го прави. Трябваше й и тази част от цялото. За нас смъртта е едва ли не табу, страхуваме се атавистично от нея. Но Хели ми показа как съдбите на тези хора продължават да са част от нашата съдба, част от света, в който живеем. И колко естествено, успокояващо и хубаво е това…

Хубавите дни минават толкова бързо… Тъкмо започнахме да се разбираме. В един момент от пътуването се усетихме, че сме изоставили английския и аз си говоря на български, а Хели на фински, и някак си разбираме какво говори другият. Дори Роси, преводачката на книгата, се възмути на шега защо е пропиляла седем години да учи този език, щом можело и така…

Бяха малко като сън, но все пак за нас остава споменът за четири дни, прекарани в компанията на прекрасен, светъл и добър човек, извор на непрекъснат смях и чудесно настроение, спомен за удоволствието от интелектуалното общуване с толкова стойностен и талантлив творец.

За Хели остава, по нейните думи, един чудесен спомен за време, прекарано с приятели, за топлината, която е получила от хората, които са посетили представянията на книгата, за чудесните български плодове, които тя познава, но „пристигат във Финландия много уморени“, за невероятната кухня („Всеки ден ли ядете толкова вкусни неща?“) и за прекрасната българска природа.

И за нея, и за нас остава съжалението, че всичко бе толкова за кратко, и надеждата, че скоро ще се видим пак.

Накрая Хели Лаксонен ми подари огромен автограф във вид на писмо, написано на гърба на карта на Финландия, направена от нея самата. Не можете да използвате тази карта за пътуване, защото в нея нищо не е на мястото си. Хели я е нарязала и е преподредила страната си така, както на нея й харесва.

Май ще е добре и ние да го направим с нашата.

НГ