Никога, ама никога не бих повярвал, че този енергичен и жизнерадостен човек е на 75!

С искрящо чувство за хумор, с усмивка, която не слиза от лицето му, и блясък в сините очи.

А гласът си е този, който всички знаят, помнят и обичат.

Христо Кидиков.

Не знаех, че този надарен човек, който всъщност не се страхува и не се срамува от никакъв труд, може да се нарече и писател. Но вече мога да се подпиша под това. Историите му са цветни, разнообразни и забавни като него самия. Но в тях ще откриете и много смисъл, дълбочина и философия. Като например:

„Няма лош живот, има само лоши моменти. Животът винаги е прекрасен!“

Просто отворете книгата и вижте сами. Гарантирам, че ще научите много и ще се забавлявате още повече!

НГ

Признавам си, от едното уважение приех да прочета мемоарите на Христо Кидиков. И това ми беше грешката. Още след втората-третата страница се оказа, че той нито има нужда от моята редакция, корекция, допълване, насочване... И че е много самобитен като автор. Той просто е седнал и е извъртял сякаш на един дъх колелото на своята кариера, която слава Богу, все още продължава. Вместо да натовари разказа с “творческите си постижения”, певецът съвсем по човешки описва как е стигнал от родния Пловдив до Париж, от чирак в мебелна фабрика до символ на естрадния шлагер. Дар-словото си (не се сещам за равностоен на този израз при писането) той е гарнирал с чувство за хумор, в което се убедих, че извира от неговата персона, опознавайки го от близо. Такива хора със свещ да ги търсиш днес – които хем правят шеги (включително и гаднички, но все пак веселяшки номера), в същото време “носят” на шеги.

Споменах случая с ранното му цитиране в някои картотеки като Христо Димитров. Не съм го питал защо е тръгнал така, а после е продължил с фамилното си име, но съм убеден, че е за добро, защото е много по-запомнящо се. Най-важното в шоубизнеса е не само да си талантлив, а да докажеш, че си талантлив. И успоредно с това, да направиш име.

Е, Христо Кидиков не е просто име в българската попмузика, наричана все още от някои естрада, а бих го нарекъл, социално явление. Колцина са изпълнителите, за които се разказват вицове, т.е. имената им се спрягат в градския фолклор? Кой не знае Кидика и кой не е слушал онзи неостаравящ лаф, произнасян задължително с пловдиски диалект: “Цъкни, майна, вефа, да чуйме Кидика как са дере”!

Самият Христо го е чувал даже в далечен Кувейт: “ Дойде кувейтчанин, учил в България и ми каза: “Разбирам какво означава да цъкнеш вефа, ама това майна не го разбирам.” Аз му отговорих, че трябва да е роден в Пловдив, за да го разбере.”

Вицът се ражда някъде през 70-те, когато името му е мода в забавната песен. Силният старт на Христо Кидиков е подложен върху добрата подготовка от Естрадния отдел в Музикалната академия. В едно интервю състудентът му Михаил Йончев ми призна без капка завист, че бате му Ицо Кидиков бил един от най-добрите в класа (на Ирина Чмихова). Бил даже и пластичен, докато Мишо, също веселяк, не крие, че си останал “дръвче” на сцената.

Междувременно, за да направиш кариера в условията на тогавашния политически режим, освен да си талантлив и да те иска публиката, отчасти е важно и на кого си човек. Кидика е от Пловдив, но е на никого, освен на майка си и баща си, обикновени хорица. Той няма софийско жителство и е наясно, че след дипломирането ще си ходи, откъдето е. Тогава решава да направи номер със самия себе си. Отличникът на курса нарочно се проявява като двойкаджия за ужас на преподавателите си. Те искат да му пишат 5 или 6, той настоява да се издъни и да му заформят “слаб 2”. Тарикат пловдивчанче! Така остава още една учебна година в столицата. Време, през което печели конкурс за щатен солист на славния оркестър “София”, възкръснал под ръководството на Димитър Симеонов след жестоката самолетна катастрофа на 21 декември 1971 г. Апропо, Кидиков е имал шанса да се размине с този инцидент, макар че много е искал да пътува с колегите си и дори ги е изпратил на летището в злокобната вечер. Забелязах, че и той самият в книгата си често употребява израза “шанс от съдбата”, дори на едно-две места го помолих да го съкратим, което изчерпва приноса ми, ако не броим подготвената от мен дискография в края...

Работата и синхронът с оркестър “София” са другата причина Христо Кидиков да стане голямо име в музиката и за него да се разказват даже вицове. През 70-те години той успешно се вписва в стилистиката на т.нар. българската естрада. “Употребява” я много, експресивно, по кидиковски, но и много й дава. С времето й остава верен, даже предан.

През 80-те, когато чувства, че се е поизчерпала, не се опитва да стане ултрамодерен, а се обръща към старите градски песни и ги поднася – един от първите мохикани в това начинание – с електронния попзвук. През 90-те години и до днес, въпреки водовъртежа на стилове и течения, Кидика запазва задължително мелодиката и съдържателния текст. Ако не бяха побелели почитателите му, сигурно би експериментирал малко повече, особено в аранжиментите, защото както се пее в “Хоро” (един от вечните му хитове по музика на Тончо Русев) – “мойта кръв играе до последен дъх”.

Вижте му усмивката и се убедете, че той си остава вечното момче. Нищо, че край него пърхат първите внуци. Нищо, че “препуска проклетото време”, както го е изпял в друга песен...

Аз, първият читател на увличащите като бързеите на река Марица мемоари, повярвах, че и след 50-ата година човек може и трябва да извика “Хей, живот, здравей, здравей...”

Последвайте ме и приятно четене!

Иван Георгиев, журналист

  Натиснете тук, за да чуете интервю с Христо Кидиков по БНР по повод юбилейния концерт и новата му книга